Боинг B-17

На 8 август 1934 г. Въздушният корпус на армията на Съединените щати обявява договор за многодвигателен бомбардировач, който да замени Martin B-10. Военните търсят бомбардировач, който е способен да поддържа частите в Хаваи, Панама и Аляска.^[6] Изискванията им са той да може да лети с адекватен бомбен товар на височина поне 3000 m в продължение на 10 часа и да развива поне 320 km/h.^[7]

Те, също така, желаят (но не изискват) обсег от 3200 km и скорост от 400 km/h. Съревнованието за договора трябва да се реши от летателно изпитание между Douglas DB-1, Martin 146 и дизайна на Boeing от летището Уилбър Райт в Дейтън, Охайо.

Прототипът B-17 със заводско обозначение Модел 299 на Boeing е проектиран от екип инженери, ръководен от Е. Гифорд Емери и Едуард Къртис Уелс, и е построен със средства на Boeing.^[8] Той включва черти на експерименталния Boeing XB-15 и на транспортния Boeing 247.^[7] Въоръжението на B-17 е представено от пет 7,62-милиметрови картечници и капацитет от 2200 kg бомби, разположени в две редици зад кокпита. Самолетът се задвижва от четири звездообразни двигателя Pratt & Whitney R-1690 Hornet, всеки с мощност 750 конски сили (600 kW) на височина 2100 m.^[9]

Първият полет на Модел 299 се състои на 28 юли 1935 г. под ръководството на главния изпитателен пилот на Boeing Лесли Тауър.^[10][11] На предния ден Ричард Уилямс, репортер за вестника The Seattle Times, го нарича „Летяща крепост“ (на английски: Flying Fortress), когато вижда големия брой картечници, стърчащи от новия самолет.^[12] Най-отличителна е картечницата на носа, която позволява стрелбата под почти всички фронтални ъгли.^[13]

Boeing бързо осъзнава стойността на името и го запазва като марка. Освен това, компанията твърди в първите си прессъобщения за Модел 299, че това е първият боен самолет, който може да продължи мисията си, дори след като е загубил единия от четирите си двигателя.^[14] На 20 август 1935 г. прототипът прави полет от Сиатъл до летище Уилбър Райт за 9 часа и 3 минути, като средната му крайцерска скорост е 406 km/h - много по-бързо от конкурентите му.^[15]

По време на съревнованието представянето на самолета на Boeing превъзхожда това на DB-1 и Martin 146. Генерал-майор Франк Андрюс вярва, че способностите на големия самолет с четири двигателя надхвърлят тези на другите два самолета с по два двигателя и че B-17 подхожда повече на новата доктрина на Въздушния корпус.^[16] Мнението му е споделяно и от други офицери и още преди състезанието да е приключило, те предлагат да се закупят 65 бройки B-17.^[17][18]

Разработването на модела продължава и на 30 октомври 1935 г. изпитателният пилот от Въздушния корпус майор Плойър Питър Хил и пилотът на Boeing Лес Тауър тръгват на втори изпитателен полет на Модел 299. Екипажът забравя да освободи механизма, който заключва контролните повърхности, докато самолетът е на земята, и след излитане самолетът навлиза в стръмно изкачване, спира във въздуха, насочва се с носа надолу и се разбива, убивайки Хил и Тауър.^[19]

Разбилият се Модел 299 е дисквалифициран от съревнованието.^[18] И докато въздушните войски все още са ентусиазирани за потенциала на самолета, държавните служители са обезсърчени от цената му.^[20] Douglas обявява цена за бройка от 58 200 долара (1,09 млн. днес) при поръчка от 220 самолета, докато Boeing предлага 99 620 долара (1,86 млн. днес).^[21] Началник-щабът Малин Крейг нарежда 133 самолета DB-1.^[17][18]

Въпреки това, Въздушният корпус на армията е впечатлен от общото представяне на прототипа и на 17 януари 1936 г., възползвайки се от правна вратичка,^[22][23] са поръчани 13 самолета YB-17 (обозначавани като Y1B-17 след ноември 1936 г.) за изпитания.^[18] YB-17 включва редица значителни промени спрямо Модел 299, сред които и по-мощни двигатели Wright R-1820 Cyclone. Макар прототипът никога да не получава военно серийно обозначение (обозначението B-17 се появява официално чак през януари 1936 г.), терминът XB-17 се използва със задна дата за наричане на първата „Летяща крепост“.

Между 1 март и 4 август 1937 г. са доставени 12 от 13-те Y1B-17 на 2-ра бомбардировъчна група при летището Лангли във Вирджиния за оперативно развитие и летателни изпитания.^[24] Едно от приетите предложения е употребата на карта със задължителни проверки, което да намали инцидентите, като този сполетял Модел 299.^[23][25] Една от първите мисии включва три B-17, навигирани от лейтенант Къртис Лемей, като целта им е да прихванат и фотографират италианския лайнер „Рекс“, намиращ се на почти 1000 km от атлантическото крайбрежие.^[26] Мисията е успешна и получава голяма популярност.^[27][28]

През следващите години самолетът продължава да се усъвършенства – въздушната рамка е подсилена и са снабдени турбогенератори General Electric.^[29] Когато изпитанията приключват, самолетите Y1B-17 и Y1B-17A получава обозначения съответно B-17 и B-17A.^[30]

Съпротивата срещу амбициите на Въздушния корпус за закупуване на още B-17 намалява и към края на 1937 г. са поръчани още 10 самолета B-17B, които да влязат в редиците на групите за бомбардировки.^[31] Подобрени с по-големи задкрилки и рул и 10-панелен плексигласов нос, новите B-17B са доставени на пет малки партиди между юли 1939 г. и март 1940 г. През юли 1940 г. е издадена заповед за доставянето на 512 бройки B-17,^[32] но към момента на нападението над Пърл Харбър през декември 1941 г. на служба са по-малко от 200 B-17.^[23]

С влизането на САЩ във войната, производството на самолети се ускорява много бързо, като в един момент B-17 дори държи рекорда за най-бърза скорост на производство от всички големи самолети.^[33] Той служи във всеки театър на бойните действия на войната и към края на производството си през май 1945 г. са построени 12 731 бройки.^{[34][35][36][37]}

Самолетът претърпява множество промени във всеки от своите етапи на проектиране и варианти. От 13-те поръчани YB-17 за изпитания, 12 се използват от 2-ра бомбардировъчна група в Лангли, Вирджиния, за разработване на техники за тежки бомбардировки, а 13-ият се използва за тестови полети в Райт, Охайо.^[46] Опитите с този самолет водят до употребата на четири турбокомпресора на General Electric, които по-късно се превръщат в стандартни за линията B-17. 14-и самолет, обозначен YB-17A, първоначално е предназначен само за изпитания и е снабден с турбокомпресори,^[47] но по-късно е преобозначен като B-17A след приключването на опитите.^[48][30]

С разработването на производствената линия, инженерите на Boeing продължават да подобряват основния дизайн на самолета. За да се подобри представянето му при ниска скорост, B-17B е изменен така, че да включва по-големи рулове и задкрилки.^[40] При B-17C се преминава от три издути картечни гнезда с овална форма до два неравни овални отвора, а в ниския фюзелаж е поставена допълнителна картечница,^[41] по подобие на германския среден бомбардировач Heinkel He 111.

И докато моделите от A до D на B-17 се проектират с повече защита, големият B-17E е първият модел, който се фокусира главно върху офанзивно сражение.^[47] B-17E представлява обширна ревизия на дизайна на Модел 299. Фюзелажът е удължен с 3 метра, добавени са уголемен заден фюзелаж, рул, вертикален и хоризонтален стабилизатор. В новата опашка е добавено картечно гнездо, а носът остава относително същият като по-ранните варианти от B до D. Добавен е електрически задвижван дорсален оръдеен купол Sperry зад кокпита. Подобно задвижван купол е поставен отдолу на самолета, точно зад бомбения отсек, заменяйки относително трудния за използване модел 645705-D. Тези модификации водят до 20% покачване на теглото на летателния апарат.^[47] Двигателите Wright R-1820 Cyclone на B-17 получават все по-мощни обновления, а броят на картечните гнезда също се увеличава.^[49]

Вариантите B-17F са основните, които се използват в 8-а въздушна сила, изправила се срещу германските сили през 1943 г. Именно чрез тях се стандартизира долния купол на Sperry за защита. Два експериментални варианта на B-17 летят под различни обозначения: XB-38 Flying Fortress и YB-40 Flying Fortress. XB-38 изпробва двигателите с течно охлаждане Allison V-1710, в случай че двигателите Wright на B-17 вече не са налични. Единственият прототип на XB-38 се разбива по време на деветия си полет. След това двигателят Allison V-1710 решават да се използва на изтребители.^[50][51] YB-40 е тежко въоръжена модификация на стандартния B-17, която се използва преди P-51 Mustang, ефективен изтребител с голям обсег, да започне да се използва като ескорт. Допълнителното въоръжение включва още един дорсален купол в радио отсека, дистанционно управляем купол точно под бомбения отсек и две 12,7-mm оръдия от двете страни на самолета. Самолетът носи общо 11 000 амуниции. Всички тези модификации правят YB-40 по-тежък с над 4500 kg спрямо напълно натоварен B-17F. Самолетите YB-40 с многобройните си тежки модификации срещат трудности при поддържането на темпо с по-леките бомбардировачи, поради което проектът е изоставен и постепенно прекратен през юли 1943 г.^[52][53][54] Последните производствени блокове на B-17F от заводите на Douglas, обаче, приемат предния купол на YB-40, което им придава голяма отбранителна способност.^[55]

Когато се появява окончателният B-17G, броят на картечниците вече е нараснал от 7 на 13, станциите на стрелба са финализирани и са завършени други корекции. B-17G е последният вариант на Летящата крепост, включвайки всички промени от предшественика си, B-17F.^[47] От него са произведени общо 8680 бройки,^[56] последната която от Lockheed на 28 юли 1945 г.^[57] Много от самолетите B-17G са адаптирани за други мисии, като например превоз на товари, тестване на двигатели и разузнаване.^[58] Обозначавани като SB-17G (по-късно B-17H), редица самолети B-17G са преобразувани така, че да изпълняват спасителни акции.^[59]

Към края на Втората световна война поне 25 бройки B-17 са снабдени с радиоуправление и телевизионни камери и са заредени с 9000 kg взривни вещества. Тяхната цел е дистанционно да бомбардират тежко укрепени мишени, като мисията е одобрена на 26 юни 1944 г.^[60] Първите четири самолета са изпратени срещу Мимойек, бункера Сиракур, бункера Еперлек и купола Елфо на 4 август, но нанасят само малко поражения. Проектът е прекратен внезапно, след като възниква необясним взрив във въздуха на B-24 Либърейтър.^[60]

Основни характеристики

• Екипаж: 10 души (пилот, втори пилот, навигатор, бомбардир, летателен инженер, радиооператор, артилеристи ×4)
• Дължина: 22,66 m
• Разпереност: 31,62 m
• Височина: 5,82 m
• Площ на крилете: 131,92 m²
• Тегло празен: 16 391 kg
• Тегло зареден: 24 500 kg
• Максимално тегло за излитане: 29 700 kg
• Съотношение: 7,57
• Задвижване: 4 × Wright R-1820-97 турбокомпресорни радиални двигателя, 1200 к.с. (895 kW) всеки

Експлоатационни качества

• Максимална скорост: 462 km/h
• Крайцерска скорост: 293 km/h
• Боен обсег: 3219 km с 2700 kg бомбен товар
• Таван на изкачване: 10 850 m
• Скорост на изкачване: 4,6 m/s

Въоръжение

• Оръдия: 13 × 12,7-mm картечници „Браунинг M2“ на девет позиции
• Бомби: общо 7800 kg бомбен заряд

• 
  Модел 299 NX13372
• 
  Оръдейният купол на носа на Модел 299
• 
  Носовата част на B-17F
• 
  Носовата част на B-17G
• 
  B-17 от 398-а бомбардировъчна група във формация в полет към Ноймюнстер, 13 април 1945 г.
• 
  B-17F във формация над Швайнфурт, 17 август 1943 г.
• 
  Бомбардиране от B-17F над облаците над Бремен, 13 ноември 1943 г.
• 
  B-17F от 92-ра бомбардировъчна група над Европа
• 
  Формация от B-17 преминава под ожесточен противовъздушен обстрел над Мерзебург, 1944 г.
• 
  B-17G след директен удар от противовъздушен снаряд по крилото
• 
  B-17G, след като е убил уцелен над Кьолн, 15 октомври 1944 г.
• 
  Преобразуван B-17 (PB-1G) на американската брегова охрана след Втората световна война
• 
  Спасителен SB-17G, ок. 1950 г.
• 
  B-17G на авиошоу през 2014 г.

Литература

• Parker, Dana T. Building Victory: Aircraft Manufacturing in the Los Angeles Area in World War II. Cypress, California, Dana Parker Enterprises, 2013. ISBN 978-0-9897906-0-4.
• Herman, Arthur. Freedom's Forge: How American Business Produced Victory in World War II New York: Random House, 2012. ISBN 978-1-4000-6964-4.
• Carey, Brian Todd. Operation Pointblank: Evolution of Allied Air Doctrine During World War II. historynet.com, 12 June 2006. archived version 19 October 2014.
• Yenne, Bill. The Story of the Boeing Company. St. Paul, Minnesota: Zenith Imprint, 2005. ISBN 0-7603-2333-X.
• Tate, Dr. James P. The Army and its Air Corps: Army Policy toward Aviation 1919 – 1941. Maxwell Air Force Base, Alabama: Air University Press, 1998. ISBN 1-4289-1257-6.
• Swanborough, F. G. and Peter M. Bowers. United States Military aircraft since 1909. London: Putnam, 1963. OCLC 846651845
• Bowers, Peter M. Boeing Aircraft Since 1916. London: Putnam, 1989. ISBN 0-85177-804-6.
• Salecker, Gene Eric. Fortress Against The Sun: The B-17 Flying Fortress in the Pacific. Conshohocken, Pennsylvania: Combined Publishing, 2001. ISBN 1-58097-049-4.
• Freeman, Roger A. B-17 Fortress at War. New York: Charles Scribner's Sons, 1977. ISBN 0-684-14872-2.
• Zamzow, Major S. L. Ambassador of American Airpower: Major General Robert Olds. Biblioscholar, 2012. ISBN 1288344341..
• Francillon, René J. McDonnell Douglas Aircraft since 1920. London: Putnam, 1979. ISBN 0-370-00050-1.
• Maurer, Maurer. Aviation in the U.S. Army, 1919 – 1939. Washington, D.C.: United States Air Force Historical Research Center, Office of Air Force History, 1987, pp. 406 – 408. ISBN 0-912799-38-2.
• Wixley, Ken. „Boeing's Battle Wagon: The B-17 Flying Fortress – An Outline History“. Air Enthusiast, No. 78, November/December 1998, pp. 20 – 33. Stamford, UK: Key Publishing. ISSN – 5450 0143 – 5450.
• Borth, Christy. Masters of Mass Production. Indianapolis, Indiana: Bobbs-Merrill Co., 1945. OCLC 940290450.
• Donald, David. „Boeing Model 299 (B-17 Flying Fortress).“ The Encyclopedia of World Aircraft. Etobicoke, Ontario, Canada: Prospero Books, 1997. ISBN 1-85605-375-X.

• Портал „Втора световна война“