Българо-турска спогодба (1886)

Веднага след Съединението в началото на септември 1885 османското правителство струпва войски по границата с Източна Румелия и окупира Кърджали и Тъмръш. По съвета на част от министрите си и на Великите сили обаче султан Абдул Хамид II се въздържа от военна намеса в пловдивските събития.^[1] Усилията на турската дипломация да издейства възстановяване на стария статут на Източна Румелия чрез колективен натиск върху България от страна на Великите сили се провалят в края на октомври и началото на ноември, поради съпротивата на Великобритания и победата на българите в Сръбско-българската война.^[2] Опитът за изпращане на султански комисар в Пловдив в края на ноември е провален от енергичната съпротива на местните власти и с демонстрации на южнобългарското население. По британска инициатива през втората половина на декември комисарят по вакъфите Гадбан ефенди^[3] предлага на правителството в София споразумение, с което османското правителство допуска обединението на Северна и Южна България в замяна на военно-политическо обвързване на Княжеството.^[4]

Спогодбата е сключена през януари в Цариград между великия везир Кямил паша и българския външен министър Илия Цанов. Тя поставя княз Александър Батенберг начело на Източна Румелия за пет години или повече, в зависимост от това дали ще бъде преназначен от султана. Турските претенции за Бургас са отхвърлени, но окупираните Тъмръшко и Кърджалийско остават под пряка османска власт. Притиснато заради проточването на мирните преговори със Сърбия, правителството на Петко Каравелов се съгласява с правото на султана да изпраща войски в България при вътрешни размирици. Специална клауза регламентира военна взаимопомощ в случай, че някоя от двете страни бъде нападната.^[4][5]

Условията на българо-турската спогодба са ревизирани от Великите сили с Топханенския акт, който отменя военните договорености и прави евентуални промени в управлението на Източна Румелия зависими от колективното съгласие на Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия.^[6][7]

• Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том 1, Книга 6, IV. Турско-българско съглашение за Румелия (електронно издание на библиотека „Словото“)