Константин II Асен

През 1365 г., след като унгарският крал Людовик превзема Видин, той изпраща цар Срацимир и цялото му семейство в хърватската крепост Хумник, където са държани в плен в продължение на четири години. ^[1] През 1369 г. Срацимир и Константин са освободени, но принцеса Доротея остава като придворна дама на унгарската кралица Елизабета Котроманич, която през 1374 г. я омъжва за братовчед си Твърдко I Котроманич.^[1]

Като престолонаследник Константин участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.^[2] В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана. По повод на същото това пребиваване на Константин в превзетия Търновград в една немска хроника от края на XV век е отбелязано, че цар Иван Срацимир две години след падането на Търново „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.^[3]

През 1404 г. цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г. Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409 – 1410 г. През 1413 г. османците предприемат поредния поход предвождани от Муса Кесиджия, а Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия.

Според семейната хроника на фамилията Кнежевичи-Парчевичи, потомци на босненския крал Стефан Дабиша и васали на Иван Срацимир, един от наследниците на Парчия Кнежевич – Петър I Парчевич (син на Николай Парчевич) заедно с Константин II Асен взема активно участие в борбите срещу османците по време на династичните междуособици между Муса и Мехмед I и след неуспеха на кампанията бяга заедно с последния български цар в Сърбия. Петър I умира в град Призрен през 1423 г.

В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария. Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград.^[4] Най-вероятно е погребан в църквата „Света Петка“ в Белград.^[5]

Има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 до 1417 г. като васално на султана.^[6] Същевременно налице са и редица доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г. което становище се подкрепя традиционно от българските историци.

• Видинско царство
• Срацимировци
• Кнежевичи-Парчевичи
• Иван Срацимир
• Анна Басараб
• Фружин

• Павлов, Пл., „Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България“, 2006 г.
• Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
• Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22 – 30
• Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова. София, 1993
• Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
• Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
• Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12 – 15 в. София, 200
• Петър Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012
• Петър Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество, 2014
• Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
• Чипровските родове
• Йорданка Гешева. Фамилия графове Пеячевич между легендите и реалността (втората половина ХVІІ – ХХ век). Историко-генеалогично изследване. Издателска къща DioMira, 2012, 342 с., ил., табл.
• Берлиев, Петър. Монетосеченето на цар Константин ІІ Срацимир (1397 – 1422 г.)