Противокорабна ракета

Първи образци

Идеята за създаване на безпилотни летателни апарати за поразяване на корабите на противника се появява още през Първата световна война. Първите опити за използване на авиацията против военните кораби демонстрират, че това е съществено по-трудно, отколкото се предполага на теория: да се уцели с бомба маневриращият и защитаващ се със зенитните си оръдия кораб се оказва прекалено сложно, а торпедоносната авиация и пикиращите бомбардировачи едва започват да се разработват.

Още през 1914 г. американският изобретател Спери предлага своя проект за „летящо торпедо“, управляемо от жироскопен автопилот. Торпедото трябва да се пуска от палубата на военния кораб по кораба на противника, и, автоматично да държи курса, поразявайки противника в борда или в надстройката. Немският флот в периода 1915 – 1918 г. експериментира с планиращите торпеда на „Сименс“, управляеми по кабел от борда на цепелин.

След края на Първата световна война бързото усъвършенстване на торпедоносната авиация и появата на пикиращите бомбардировачи дава както изглежда тогава достатъчно ефективни авиационни средства за поразяване на корабите на противника и интересът към управляемото противокорабно оръжие временно намалява. Той отново излиза на дневен ред вече в годините на Втората световна война, когато развитието на радарите, средствата за управление на зенитния огън и палубната авиация правят атаките на пикировачите и торпедоносците прекомерно трудни и рисковани.

Първи специализираното противокорабно оръжие създават немците. През 1943 г. те успешно използват планиращата бомба/ракета^{[К 1]} Henschel Hs 293. Управляема от борда на самолета носител бомба се пуска отвъд пределите на радиуса на ефективно действие, в крайна сметка поне на малокалибрената зенитна артилерия на противника. Редица кораби на съюзниците са потопени или повредени от това оръжие в периода 1943 – 1944 г., но развитието на средствата за РЕБ и усъвършенстването на ПВО слагат край на нейната употреба.

През 1945 г. ВМС на САЩ в рамките на програмата SWOD разработва прекия предшественик на съвременните противокорабни крилати ракети – самонасочващата се планираща бомба ASM-N-2 Bat. Бомбата се насочва към целта с помощта на активна радиолокационна глава за самонасочване и може да порази цел на разстояния до 32 километра. Приета на въоръжение през януари 1945 г., бомбата се използва с относителен успех по време на бойните действия в Тихия океан, но скорошното приключване на войната и практически пълното прекратяване на японското корабоплаване пречат за широкото ѝ разгръщане.

Противокорабните ракети в епохата на „Студената война“

След края на Втората световна щафетата в развитието на противокорабните ракети преминава към СССР. САЩ, разглеждайки атомната бомба като „абсолютното оръжие“, в т.ч. и във войната по море, малко се интересуват от развитието на специализираното противокорабно управляемо оръжие.

През 1950-те години в СССР са разработени първите противокорабни ракети: авиационната КС-1 Комета и КСЩ, с корабно базиране. Ракетите се разглеждат от съветското командване като ефективно средство за париране на подавляващото превъзходство на НАТО в тежки надводни кораби. Именно в СССР е създадена получилата широко разпространение ракета П-15 „Термит“ – първата в света противокорабна ракета с контейнерно съхранение, приспособена за поставяне практически на всеки един военен кораб или катер.

Поради появата в средата на 1950-те на зенитните ракети с корабно базиране, като например RIM-2 „Terrier“ и RIM-8 „Talos“, ефективността на дозвуковите противокорабни ракети съществено намалява и през 1960-те години, за да се реши този проблем, СССР приема на въоръжение свръхзвуковите противокорабни ракети, К-10С, Х-22 и П-35.

В другите страни на развитието на противокорабните ракети не се отделя особено внимание. Единствената страна освен СССР, където ПКР активно се разработват през 1950-те, е Швеция^{[К 2]}.

На 21 октомври 1967 г. при бреговете на Порт Саид с ракети П-15 „Термит“ пуснати от египетските ракетни катери от типа „Комар“ е потопен израелският разрушител „Ейлат“, това е първият случай на бойно използване на противокорабните ракети^[1][2].

Едва през 1960-те, след първите случаи на успешно използване на противокорабните ракети съветско производство в локални конфликти, ефективността на специализираното противокорабно оръжие е оценена по достойнство. Първата разработена не в СССР и не в Швеция противокорабна ракета е израелската Gabriel, приета на въоръжение през 1970 г.

Противокорабните ракети съвременен тип

Към 1970-те става ясно, че летящите на голяма височина свръхзвукови противокорабни ракети не са идеалното решение. Поради голямата височина на полета те се засичат от радарите на противника на значителна дистанция и, независимо от свръхзвуковата скорост на ПКР, противникът има напълно достатъчно време, за да предприеме контрамерки: използването на средствата за радиоелектронна борба или зенитни ракетни комплекси. Практиката на Виетнамската война показва, че даже за пилотираните самолети скоростта и височината на полета не гарантират защитата им от ЗРК подобни на С-75 Двина.

Решение на проблема може да бъде в прехода на малки и свръхмалки височини на полета. Но за свръхзвуковите противокорабни ракети полетът на свръхниска височина е затруднителен поради резкия ръст на съпротивлението на въздуха и съответно на разхода на гориво, което силно съкратява радиуса им на действие. Като частично решение на проблема са разработени свръхзвуковите ракети с комбинирана схема на полета, като П-700 „Гранит“ и П-800 „Оникс“: ракетата лети през по-голямата част от траекторията си на голяма височина (около 15 – 20 хил. метра), и едва близо до целта се снижава до височина 20 – 50 метра, така затруднявайки съпровождането на ракетата от радарите на противника. Но това е само частично решение на проблема – баражиращите прихващачи Grumman F-14 Tomcat и далекобойните зенитни ракети SM-1ER могат да свалят ПКР още в нейния височинен участък от траекторията на полета.

Като решение на проблема е разработена концепцията за дозвуковата крилата ракета, извършваща целия полет на свръхниски височини: 2 – 4 метра над водата. Атаката на такава ракета би била за кораба на противника пълна изненада: неговите радари ще засекат ракетата само тогава, когато тя се появи иззад радиохоризонта в непосредствена близост до него, оставяйки на противника минимум време за отбрана.

Първата ракета, реализираща (не напълно) подобна концепция, става появилият се през 1972 г. съветски П-70 „Аметист“, макар тя не напълно да съответства на тези изисквания поради сравнително високия си полет над водата – 60 метра. След него последва, през 1975 г., френската MM-38 Exocet, първата „класическа“ противокорабна ракета, с дозвукова скорост на полета при височина 1 – 2 метра над повърхността на водата. Развитие на концепцията стават появилите се през 1977 г. американска RGM-84 „Harpoon“, италианската Otomat, съветската Х-35 „Уран“ и противокорабната версия на КР „Томахоук“ – TASM (Tomahawk anti-ship missile).

Съвременните ПКР

Понастоящем развитието на противокорабното оръжие продължава. Основното направление в развитието на ПКР става намаляване на тяхната видимост за радарите на противника (чрез внедряването на технологии за понижаване на отразяващата повърхност), усъвършенстване на ГСН, увеличаване на далечината на пуск и увеличаване на скоростите на ракетите.

Подавляващото болшинство съвременни противокорабни ракети са нисколетящи дозвукови крилати ракети.

Редица страни, включая Русия, Индия, Китай и Тайван, продължават разработката на свръхзвукови противокорабни ракети. Главен проблем тук са значителните габарити на свръхзвуковите ПКР и техният малък радиус на действие при полет на свръхмалки височини (не по комбинирана траектория). Така например радиусът на действие на руско-индийската свръхзвукова ПКР PJ-10 „БраМос“ при полет по комбинирана траектория съставлява 300 км, а при полет изключително на малка височина – 120 км.

В опит да се реши този проблем в Русия е разработена противокорабната ракета Калибър, изпълняваща основната част от полета на свръхмалка височина и на дозвукова скорост, а близо до целта рязко ускоряваща се за възможно най-бързото преодоляване на останалата до противника дистанция.

В САЩ понастоящем се разработва малозабележимата високоавтономна противокорабна ракета LRASM, която ще бъде способна да осъществява самостоятелно търсене, идентификация на целите, определяне на маршрута и поразяване на противника на голяма дистанция без необходимост от предварително определяне на курса или външно целеуказание. Също състоящата на въоръжение ЗУР SM-6 (снабдена с активна глава за самонасочване) е адаптирана за поразяване на надводни цели на дистанции 250 – 400 км, и успешно е изпробвана в ролята на свръхзвукова противокорабна ракета.

През 2016 г. СМИ съобщават, че Русия разработва и изпитва хиперзвуковата противокорабна крилата ракета „Циркон“, с която се планира да се въоръжи тежкият атомен ракетен крайцер „Петър Велики“, а също и проектираните атомни многоцелеви подводници пето поколение „Хъски“.^[3][4]

Освен корабите, подводните лодки и самолетите, носители на ПКР също могат да бъдат стационарни или подвижни брегови противокорабни ракетни комплекси (БПРК).^[5] От спецификата на средата за пуск и типа на носителя зависят много от особеностите на пусковото устройство и ракетата, например пусковите устройства и ракетите с авиационно базиране често са по-леки и по-малки по размери на ПУ и ПКР от тези с морско и наземно базиране, положението в пространството позволява на самолетите или вертолетите носители да осъществяват насочването към целта на значително по-голямо разстояние, отколкото от кораба. ПКР, изстрелвани от торпеден апарат или вертикалната пускова установка на подводните лодки, винаги са самонасочващи се или летящи по предварително програмиран маршрут (тъй като към момента няма ефективни технологии за практическото реализиране на контура за управление на ракета от клас „повърхност—повърхност“ изпод водата), ПКР с авиационно базиране могат да бъдат управляеми с помощта на станция за насочване, монтирана на борда на летателния апарат носител, реализирайки безжично телевизионно/радиокомандно или радиолокационно насочване към целта (работите по създаването на ПКР управляеми по оптично влакно остават на фаза експериментиране).

• Италия: „Сий Килър“, Otomat;
• Норвегия: „Пингвин“;
• СССР (Русия): П-15 „Термит“, П-270 „Москит“, П-70 „Аметист“, П-120 „Малахит“, П-500 „Базалт“, П-700 „Гранит“, Х-35 „Уран“, П-800 „Оникс“ („Яхонт“), „Циркон“ (в разработка);
• САЩ: „Харпун“, „Мавърик“, TASM, LRASM (в разработка);
• Франция: „Екзосе“;
• Швеция: Robot 04, Robot 08, RBS-15.

Година	Страна	Название	Изображение (в маршева полетна конфигурация)	Макс. далечина, км	Макс. скорост, Мах	Дължина, м	Диаметър, м	Маса, кг	Маса на БЧ, кг	Тип насочване	Носител ПУ
1943	Германия	Henschel Hs 293		18	0,55	3,82	0,47	1045	295	Радиокомандно	Самолет (С)
1944	САЩ	KSD-1 „Гаргойл“		13	0,78	3,1	0,508	688,1	453,5	Радиокомандно	С
1945	Япония	MXY7 Ohka Цветче сакура		40	0,55	6,06	0,76	2120	1200	Камикадзе	С
1945	САЩ	ASM-N-2 „Бат“		32	0,5 (планер)	3,63	0,3	850	450	АРЛ ГСН	С
1960	СССР	П-15 „Термит“		80	0,95	6,5	0,76	2523	513	ИНС + АРЛ/ИК	Надводен кораб (НК), Наземна пускова установка (НПУ)
1968	СССР	П-70 „Аметист“		80	0,95	7	0,55	2900	200 кт 1000 кг	ИНС + АРЛ	Подводна лодка (ПЛ)
1972	Норвегия	AGM-119 Пингвин		55	0,95	3,6	0,28	370	130	ИК / Л	С, Вертолет (В), НК
1972	СССР	П-120 „Малахит“		150	0,9	8,84	0,8	5400	до 2 Мт 800 кг	ИНС + АРЛ/ИК	НК, ПЛ
1975	СССР	П-500 „Базалт“		550	2,5	11,7	0,88	4800	350 кт 500 (1000) кг	ИНС + АРЛ	НК
1975	Франция	Екзосе		180	0,95	4,7	0,35	670	165	ИНС + АРЛ	С, НК
1976	Германия	AS.34 Kormoran		30	0,9	4,4	0,34	660	160	ИНС + АРЛ	С
1980	САЩ	Харпун		280	0,9	3,84	0,34	667	225	ИНС + АРЛ/ИК	С, НК, ПЛ, НПУ
1980	Япония	ASM-1		65	0,9	4	0,35	600	150	ИНС + АРЛ	С, НПУ
1983	СССР	П-700 „Гранит“		625	2,5	10	0,85	7000	до 500 кт 518 – 750 кг	ИНС + АРЛ	НК, ПЛ
1983	СССР	П-750 „Метеорит“		5500	3	12,8	0,9	6380	? ок. 1000 кг	ИНС + АРЛ	С, НК, ПЛ, НПУ
1984	СССР	П-270 „Москит“		240	2,8	9,75	0,76	4450	300 кг (320)	ИНС + АРЛ	С, НК, НПУ
1984	Франция	AS.15TT		17	0,95	2,3	0,187	100	30	ИНС + АРЛ	В, НК, НПУ
1985	Швеция	RBS-15		250	0,95	4,33	0,5	800	200	ИНС + СП + АРЛ	С, НК, НПУ
1985	Великобритания	Sea Eagle		110	0,95	4,1	0,4	600	230	ИНС + АРЛ	С
1968	СССР	Х-22		600	3,5 – 4,6	11,67	0,92	5780	1000	ИНС + АРЛ	С
1987	СССР	П-1000 „Вулкан“		700	2,5	11,7	0,88	5800	350 кт 500 кг (ВВ)	ИНС + АРЛ	НК
1987	Италия	Marte-2		20	0,95	2,85	0,27	147	35	ИНС + АРЛ	В, НПУ
1989	СССР	Х-31 АД		160	3,1	5,34	0,36	715	110	ИНС + АРЛ	С
1993	Япония	ASM-2		100	0,9	4	0,35	600	150	ИНС + ИК	С, НПУ
1993	Русия	3М-54Э Калибър		220	0,8 – 2,9*	8,22	0,533	2300	200	ИНС + АРЛ	НК, НПУ, ПЛ
1993	Русия	3М-54Э1 Калибър		300	0,8	6,2	0,533	1800	400	ИНС + АРЛ	НК, НПУ, ПЛ
1995	Русия	Х-35		300	0,85	4,4	0,42	600	145	ИНС + АРЛ/ИК	В, В, НК, НПУ
1996	Тайван	Сюн фен 2Е		80	0,9	3,9	0,34	520	225	ИНС + АРЛ + ИК	С, НК
2002	Русия	П-800 „Оникс“		500-300-120**	2,6	8	0,67	3000	300	ИНС + АРЛ	С, НК, НПУ, ПЛ
2006	Южна Корея	Хесон		150	0,85	4,8	0,34	718		ИНС + АРЛ	НК
2007	Норвегия	Naval Strike Missile		185	0,95	3,95	0,32	410	125	ИНС + СП + ИК	С, НК, НПУ

• На маршевия участък от пътя дозвукова скорост, на финалния участък – свръхзвукова.

• • Максималната далечина зависи от траекторията на полета. При висока траектория далечината е максималната, при нисковисотна – минималната. При комбинирана траектория е усреднена.

٭Фугасно-кумулативна бойна част, съвмещяваща в себе си два типа поразяващо въздействие – фугасно и кумулативно. Заряд от такъв тип е предназначен за поразяване на два типа цели – кораби и площ. Голямата маса на бойната част (500 – 1000 кг) осигурява добро поражаващо фугасно въздействие.

Условни обозначения:

•  – ракетата може да носи специална (ядрена) бойна част.
• ИНС – инерцинна навигационна система
• АРЛ – активно радиолокационно насочване
• ИК – инфрачервена самонасочваща се глава
• Л – лазерна ГСН
• СП – спътникова система за корекция на траекторията