Хайделбергски романтически кръг

Понятието се използва за вътрешна периодизация на Романтизма от началото на 19 век от Йозеф Надлер и Алфред Боймлер. В литературноисторическото представяне на Хайделбергския романтизъм от онова време, проблематични черти на този вид литературно представяне са националистичният знак за отхвърляне на Просвещението и субстанциализиране на понятието. Интензивното литературно–научно изследване на тази епоха съвпада по време със заменянето на литературно–научния Позитивизъм с т. нар. хуманитарна история. По-новите автори на литературни истории, като Герхард Шулц се опитали да прекратят това проблемно развитие чрез подчертана трезвост и отказ от прекалено силни генерализиращи твърдения.

Определението Хайделбергски романтичен кръг е свързано с обстоятелството, че между 1804 г. и 1809 г. редица автори, принадлежащи към Романтизма, се намирали в Хайделбергския университет. Ахим фон Арним и Клеменс Брентано работели върху своя тритомен сборник с народни песни „Вълшебният рог на момчето“ (1806 – 1808) и издавали „Вестник отшелник“. Същевременно там преподавал за известно време Йозеф Гьорес, който по време на своето пребиваване пише труда си „Немски народни истории“ и прави концепция за своите митични истории за азиатския свят. Като стар филолог там преподава и Фридрих Кройзер, който публикувал в тези години труд за гръцката митология. Йозеф фон Айхендорф – „певецът на немската гора“, който се смята за най-големия лирик на немския романтизъм, също бил студент в Хайделберг.

Младият Фридрих Хьолдерлин от швабския Нюртинген е за още по-кратко време в Хайделберг, само два пъти преминава през града. Описва себе си като „един прогонен странник“, който бяга от книгите и хората. И тогава написва една ода със заглавие „Хайделберг“. Хьолдерлин всъщност въобще не познавал Хайделберг. Изумително е, че той сътворил едно толкова прекрасно стихотворение. Вероятно все още най-доброто в града за всички времена. “Цъфтящи храсти се превиват в долината, весели улици се вият към хълмовете или по продължение на брега и долу около ухаещите градини…“, строфи, които потапят читателя в тогавашната градска обстановка. Копието от ръкописа се намира в една от витрините на Института по германистика в университета.

Към Хайделбергския романтически кръг се числят още някои изследователи на немската старина, като Фридрих Кройцер, Братя Грим, талантливата поетеса Каролине фон Гюндероде, самоубила се през 1806 г. вследствие на нещастна любов и Бетина фон Армин. Хайделбелгският романтически кръг се разпръсква през втората половина на 1808 г., когато най-напред Брентано заедно с втората си съпруга, а по-късно и Арним се установяват в Берлин.

Особено внимание привличали многобройните публицистични дебати с авторите от по-старото поколение, преди всичко с Йохан Хайнрих Фос, които били срещу представителите на Романтизма и се придържали към стандартите на Класицизма.

Както показват сборникът с народни песни „Вълшебният рог на момчето“ и другите публикации, главен предмет на усилията на по-младите представители на Романтизма, е преоткриването на старата немска литература, която публикуват отново в преработен вид. В някои от своите произведения те се опитват да се присъединят към простотата на народния изказ. Въпреки това дори и най-народностно изглеждащите произведения са част от традицията на поезията на ранния романтизъм и при по-внимателно разглеждане се разкриват като доста изкуствени форми и конструкции. По-старите изследвания твърдят, че усилията били насочени към възраждане на забравени традиции в немската литература, свързани с националното съзнание, което обаче не е валидно за всички по-млади романтици.

Клеменс Венцеслаус Брентано де Ла Рош е значим лирик и разказвач на приказки. Неговото многобройно творчество обхваща също драми и романи. През студентските си години Брентано предприема дълги странствания из немските земи. Тези пътувания са великолепна творческа школа за младия поет, чийто поетически почерк е силно повлиян от фолклорни образи, също така и от народната музикална образност и форма. По време на пребиваването си в Гьотинген, Брентано започва работа над комедията си „Понсе де Леон“ (1804). Заедно с новия си приятел Ахим фон Арним през лятото на 1802 г. предприема пътуване по долината на р. Рейн. В края на тази обиколка Брентано написва „Веселите музиканти“. През същата година започва да пише и хрониката си „Из хрониката на един пътуващ ученик“, положена несъмнено върху личните впечатления на младия писател, но написана в духа на средновековните хроники. Незавършен фрагмент от повестта излиза едва през 1818 г., като през следващите десетилетия оказва силно въздействие върху немската проза от хроникален тип с умело претворения архаизиран стил.

Като личност Клеменс Брентано е определено романтически тип с постоянната си неуседналост, със склонността си към усамотение и с влюбчивостта, тласкаща го към необмислени постъпки. За българския читател той е почти непознат. Първооткривател е и на „рейнската романтика“, ако с това понятие обозначим сюжетите в немския романтизъм, свързани с великата река. Много подробни сюжети Брентано разработва както в поезия, така и в проза. Брентано се нарежда сред създателите на немската и европейската криминална проза заедно с Тийк и Хофман. От творбите на Брентано блика богато, често извънмерно въображение. Поетът създава образци на любовната, духовната и мистичната лирика, балади и песни в народен стил.

Лудвиг Ахим фон Арним е един от най-изявените представители на късния немски романтизъм. Той се запознава с Клеменс Брентано през 1801 г. по време на следването му в Гьотинген. С три години по-възрастния му приятел, който междувременно е започнал да пише романа си „Годви“, го свързва любовта към поезията и пътешествията. По време на едно образователно пътуване през Европа, Арним среща всички значителни представители на Йенския ранен романизъм и се запознава със своята бъдеща съпруга Бетина фон Брентано. През 1808 г. се премества в Хайделберг. Първите стъпки на Арним в литературата са сравнително по-плахи и неуверени в сравнение с тези на Брентано и другите млади романтици.

Творчеството му, белязано от унаследен нравствено-устойчив консерватизъм, е свързано с романтични идеали за същността на живота и света. Като типичен представител на новаторската и революционна линия на това течение в немската литература, Арним е пламенен защитник на идеята за духовна и политическа регенерация. Той ратува за обновление на немския национален дух и за възкресяване на историческото минало. Освен като поет, също и с перото на критик, и реформатор на обществото, Арним оставя незаличима диря в литературната история. И в неговите, както в творбите на всички писатели-романтици намира цялостен израз стремежът към разширяване сферата на художественото слово, към освобождаване полета на фантазията. По този път е зачената идеята за сливане на природата и човека, за постигане на единство и хармония, обещаващи духовно съвършенство. Цялото му творчество изразява и доказва любовта на автора към отечеството.

Ахим фон Арним се изявява успешно предимно в прозаическите жанрове. Арним е имал умението да разказва увлекателно. Съществена черта на белетристичния му почерк е и фактът, че фон Арним проявява предпочитание към необикновени, „романтически“ сюжети. Историческият роман „Пазителят на короната“ още приживе е бил оценяван като най-голямото творческо завоевание на Арним. Повишеният интерес на романтиците към средновековната старина и националното минало неизбежно води до утвърждаването на историческия роман като един от емблематичните жанрове на епохата.

Едно от най-големите постижения на Романтизма се състои в това, че събужда към нов живот немското народно творчество /приказки, легенди, народни песни и книги/.

В творчеството на братята Якоб Лудвиг Карл и Вилхелм Карл Грим усилията на Романтизма за възраждане на старонемската литература и език достигат своя връх. Те били създателите на германистиката – наука, която поставя за своя задача изграждането на поезията и езика на немския народ.

Между 1811 г. – 1813 г. Ахим фон Армин и Якоб Грим водят оживена кореспонденция по въпроса за авторската и народната поезия. Арним отграничава отчетливо двата типа поезия и по такъв начин мотивира своята художествена намеса в анонимните текстове. Якоб Грим, напротив, се придържа максимално точно към написаните текстове. Той възприема фолклора като „самопроизведен“, докато авторската поезия според него е плод на „приготвяне“. Якоб смята, че фолклорът се отличава съществено от художествената литература.

Една от най-важните публикация за Хайделбергската романтическа школа е „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим. През 1812 г. за първи път са публикувани 86 германски приказки в том първи. През 1814 г. излиза и втори том, състоящ се от още 70 приказки. Заедно те представляват първото издание на сборника, който включва 156 приказки. Братя Грим издават още два тома, които включват „Германските саги“ с 585 немски легенди. Тези томове излизат съответно през 1816 г. и 1818 г.

Народните легенди са подредени в хронологичен ред в съответствие с историческите събития, с които са свързани или отразяват. Някои от преданията са подредени в раздели спрямо приказните герои, с които са свързани (това правило е приложено най-вече спрямо местните легенди). Изданията на немски саги не са толкова популярни, както сборната колекция от приказки.

Към Хайделбергския романтически кръг принадлежи и Йозеф Карл Бенедикт барон фон Айхендорф, въпреки че той само за кратко време следвал в Хайделберг. Бил е силно повлиян от народните песни във „Вълшебният рог на момчето“. По-късно пише с носталгия за града. Айхендорф е може би най-големият лирик на немския романтизъм.

През учебната 1807 г. Айхендорф се записва в университета в Хайделберг, където попада в романтическия кръг, сформиран около Брентано и Арним. Редица немски историци на литературата твърдят, че Айхендорф пристига в Хайделберг като литератор, а си заминава като поет. Може да се добави, че като поет той е по-значителен от Новалис, Тийк, Брентано и Арним. Единственият парадокс е това, че Айхендорф пише стихове половин столетие, но единствения си лирически сборник, онасловен семпло „Стихотворения“ (1837), издава, когато е почти петдесетгодишен.

Айхендорф изявява разностранни литературни интереси, освен забележителен поет, той е и разказвач, автор на няколко сборника с новели, създава и няколко легендарно-исторически драми. Към края на живота си издава няколко литературно-исторически студии. След смъртта му са издадени сборници съдържащи кратки повести и приказки.

Явлението е пряко свързно с фигурите на двамата благородници Брентано и Арним, които се обръщат срещу буржоазията. Именно тя около 1800 г. придобива значително самочувствие и богатство. За младите мъже това са еснафите и филистерите, критикуващи Просвещението. Според тях то е прекалено интелектуално, в него липсвало чувство, преди всичко в поезията. Те били заинтригувани от митовете, приказките, ирационалното. Политическата ситуация се променила, което довело и до променено отношение към света и културата. Предишният революционен и космополитен импулс се преобразил в резултат на явното безсилие на немската териториална държава в съживяване на немското минало. С края на Свещената Римска Империя на несмката нация се сринала и последният остатък на средновековния свят. Немските романтици разпознавали в Средновековието не само защитеното верско единство на християнската църква, а и залязващото национално величие, което трябвало да бъде възобновено. Те били на мнение, че добродетелите и способностите на предходното време били само в затишие и чакали своето ново преоткриване. Затова те изисквали от науката и литературата да се възобнови националният живот.

За първи път немската литература оказва по онова време голямо влияние върху чуждестранната литература. И когато Наполеон прекратява съществуването на Свещената Римска Империя на немската нация, за Брентано и Арним чашата прелива. През 1806 г. издават сборника „Вълшебният рог на момчето“ – немски народни текстове, които по онова време не принадлежали към литературния канон.

Днес е невъзможно да се проследи къде точно в Хайделберг са живели представителите на романтическия кръг. Те били най-често „господа за обзаведени стаи“ и сменяли често квартирите си. Сигурно е, че през 1808 г. са живели няколко месеца на Хауптщрасе, в днешната пешеходна зона. Във вътрешния двор на къщата, в която в началото на 19 век се е помещавало издателството „Мор и Цимермен“, се намирал и един известен хотел „При краля на Португалия“, който заемал по-голямата част от сградата. В тези помещения е сътворен първият том от „Вълшебният рог на момчето“. Арним и Брентано включвали все нови и нови стихотворения в том 2-ри и 3-ти. Те имали стремежа да спасят старите сгради и старите литературни източници. След това издават вестник „Вестник за отшелници“, който е второто им дело. Той излиза през 1808 г. в продължение на няколко месеца, два-три пъти седмично. Те искали да създадат един невероятен романтичен вестник, което означавало стихотворения, песни, стари и забравени теми от Средновековието. Архаични и красиви мотиви, които вече нямали стойност в мрачното време, в което живели. Изпитвали невероятно неудобство от действителността. Но тогава това била антипрограмата: традицията, нашата традиция, немската традиция! Точно това искали да сътворят двамата благородници.

Хайделбергският романтизъм е предшественик на така наречения ранен Йенски романтизъм. Автори и философи като Шлегел и Шелинг искали да преплитат живот и поезия. „Романтично“ означавало по онова време „като в роман“ и нямало нищо общо с това, който днес се смята за „романтично“. Всички литературни родове трябвало да бъдат обединени – проза, лирика, драма, също философия, критика, изкуство и наука – една „универсална поезия“. Хайделбергските представители следвали своите предшественици, но не притежавали техния импулс. Във „Вестника за отшелници“ те водели все повече война с професор Йохан Хайнрих Фос, привърженик на класиката и на френската революция. Писателят Бузелмайер определя вестника като хубав и поетичен, но някак си остър и луд по своята същност. И след 40-ия брой никой вече не изпитвал удоволствие да го чете. През ноември 1808 г. Арним напуска „студената Некарска дупка“. Останали само просветителите, те не освободили място на романтиците – те победили.

В свое съчинение Маринич говори за хайделбергско „магическо мислене“. „В този град можех да си създавам реалността каквато си я исках. Във време като днешното може би това е патологично, същевременно обаче е нещо много хубаво, че човек може да е увие в своята фантазия, че може да твърди неща, които се случват по този начин, защото човек си ги е мислил по този начин и не по друг. Хайделберг има сменящо се влияние между това, което се случва в главата ми и това, което се случва навън. Та макар и когато търся отговори за истории или фигури, ги намирам намирам после в града. Или когато си пожелавам неща, ги получавам от града, което никога не ми се е случвало в Берлин.“ В това отношение Маринич продължава пътя на Хайделбергския романтизъм с тенденция към фантазия и магия, към ирационалното.

Във философски план Хайделбергската школа полага основата на съвременния идеализъм със своята „Света Троица“ – Хегел, Фихте и Шелинг на база идеите и философията на Имануел Кант, а ливгвистичните търсения на последователите ѝ водят до удивителните разкрития на редица представители на сравнителното езикознание, най-изявеният от които е Макс Мюлер.

В политически план научно-развойната дейност на школата е насочена към реставрация на предходните френски хуманитарни постижения от времето на Стария ред. Демонстрирайки приемственост и продължавайки по-изследователски линията на класицизма, хайделбергските възпитаници извеждат хуманитарните и социални науки на съвременното им ниво.

През март 2014 г. Хайделберг се кандидатира за титлата на ЮНЕСКО „Град на литературата“ и през декември я получава като единствен немски град. ЮНЕСКО е присъдил тази титла едва на 20 града в света.

• Herbert Levin: Die Heidelberger Romantik. Preisschrift der Corps-Suevia-Stiftung der Universität Heidelberg. München 1922. (Zuverlässige Darstellung aller Fakten, wer sich wann in Heidelberg aufhielt)

• Armin Schlechter: Die Romantik in Heidelberg. Heidelberg 2007, ISBN 978-3-8253-5385-8

• Gerhard Schulz: Die deutsche Literatur zwischen Französischer Revolution und Restauration 1789 – 1830. 2 Bde. München 1983/1989 (Geschichte der deutschen Literatur von den Anfängen bis zur Gegenwart. Begründet von Helmut de Boor und Richard Newald. Bd. VII,1 – 2)

• Friedrich Strack (Hg.):Heidelberg im säkularen Umbruch. Traditionsbewußtsein und Kulturpolitik um 1800. Stuttgart 1987

• Theodore Ziolkowski: Heidelberger Romantik. Mythos und Symbol. Heidelberg 2009

• Симеон Хаджикосев: Западноевропейска литература – част трета: Романтизъм