Източен фронт (Втора световна война)

Военните действия се водят от Германия, нейните съюзници и много доброволци от окупираните страни, от една страна, и СССР, с материална подкрепа на нейните съюзници от Британската общност и САЩ, от друга.

Държавите, които взимат участие с войски и други ресурси на страната на германците, включват страните от Оста – Италия, Румъния, Унгария, и пронацистките Словакия и Хърватска. Антисъветски настроената Финландия, която воюва в два конфликта със СССР, също се присъединява към офанзивата. Силите на Вермахта са подпомагани от антикомунистическите партизански движения в места като Западна Украйна, балтийските държави, а по-късно и от кримските татари. Сред най-известните доброволчески формации е Синята дивизия, изпратена от испанския диктатор Франсиско Франко.

От своя страна, Съветският съюз подкрепя партизаните в много източноевропейски страни, които са германски съюзници или са окупирани от Германия – най-вече в Словакия, Полша, България и Югославия.

Серия от други събития предхожда откриването на Източния фронт, включително нахлуването на нацистка Германия в Полша през септември 1939 г. и последвалото четвърто разделяне на страната – когато Съветския съюз използва немската инвазия като претекст да окупира източните региони на Полша, нещо което е оформено в секретното допълнение на пакта Молотов-Рибентроп, подписан месец преди инвазията. Пактът също така открива пътя за окупацията на балтийските страни, Бесарабия и Северна Буковина и анексирането им от СССР през 1940 г.

Бойните действия на Източния фронт се развиват на няколко отчетливи етапа – етап на надмощие на Вермахта от лятото на 1941 до есента на 1942 г., обрат в полза на Червената армия от края на 1942 до лятото на 1943 г. и непрестанната ѝ офанзива до капитулацията на Третия Райх.

1941 – 1942: Германско надмощие

 Основни статии: Операция Барбароса и Битка при Москва

Войските, които нахлуват в СССР на 22 юни 1941 г., са разделени на три групи армии („Север“, „Център“ и „Юг“) начело с командващия сухопътните сили генерал-фелдмаршал Валтер фон Браухич (от декември длъжността поема лично Хитлер). В подкрепа за Вермахта свои армии изпращат Финландия, Румъния, Италия, Унгария и Словакия. Съгласно плана „Барбароса“ до ранната есен на същата година тези сили трябва да окупират съветските територии западно от Линията „Архангелск – Астрахан“^[1]. Към датата на нападението една част от основните сили на Червената армия са съсредоточени в Далечния изток в очакване на агресия от Япония, а други са струпани на слабо укрепени позиции в близост до западните граници. Голяма част от последните са унищожени още в първите седмици на войната от бързо настъпващите групи армии на Вермахта в сраженията при Бялисток и Минск. Германските успехи в централния участък на фронта продължават и през юли и август с победата в битката при Смоленск, но настъплението към съветската столица Москва е преустановено, защото Хитлер пренасочва основните танкови сили към Ленинград и Украйна. В резултат от настъплението на група армии „Север“ и на финландските войски Ленинград е блокиран почти напълно през септември^[2], но съветските защитници издържат блокадата близо три години^[3]. Същия месец подсилената група армии „Юг“ завладява Киев и пленява стотици хиляди съветски войници^[4]. През октомври главните германски сили са насочени отново към Москва. В хода на операция „Тайфун“ при Вязма и Брянск те нанасят тежки поражения на съветските войски, но изчерпват силите си през ноември, когато достигат на трийсетина километра от столицата на СССР^[5].

От края на ноември 1941 до април 1942 г. Червената армия, която успява да попълни загубите си по-добре от Германия, предприема поредица от контраофанзиви по цялото протежение на Източния фронт от Волхов и Тихвин на север до Керченския полуостров на юг^[6]. Вермахтът е принуден да отстъпи 150 – 250 км на запад от Москва^[7], но мощта на съветските атаки намалява постепенно. През май 1942 г. германските войски и съюзниците им печелят нови големи победи при Харков и при Керч, а през лятото окупират Донбас и предприемат голямо настъпление на югоизток към Кавказ и Каспийско море (Операция Блау)^[8]. За да им попречи, съветското командване струпва големи сили в района на Сталинград и спират настъплението на противника.

1942 – 1943: Прелом

 Основни статии: Битка при Сталинград и Битка при Курск

През втората половина на ноември 1942 г. Съветският съюз предприема две мащабни офанзиви в централния и южния участък на фронта (операция „Марс“ и Операция „Уран“). Офанзивата в центъра (издатината край Ржев) е неуспешна^[9], но контранастъплението край Сталинград води до обкръжаване на 23 немски и румънски дивизии^[10]. Опитът за деблокиране на тази групировка се проваля и тя е унищожена в началото на 1943 г. Изходът от Сталинградската битка и развитието на съветското настъпление от средното поречие на Дон предопределят и германското поражение в битката за Кавказ. С помощта на войските, които се оттеглят от Кавказ, група армии „Юг“ успява да ограничи временно напредването на Червената армия, нанасяйки ѝ поражение при Харков през март 1943 г. През юли същата година Вермахтът прави последен мащабен опит да си върне стратегическата инициатива. Операция „Цитадела“, целяща обкръжаване на съветските войски в дъгата около Белгород, Курск и Орел, завършва с поражение на германците, които са принудени да преминат към отбрана по целия фронт^[11].^[12]

1943 – 1945: Съветско надмощие и разгром на Германия

 Основни статии: Операция Багратион и Битка за Берлин

След отразяването на германското настъпление срещу Курската дъга през лятото на 1943 г. съветските войски отвоюват Орел, Белгород и Харков. През септември в техни ръце пада Смоленск, а през ноември – Киев.^[12] Битката за Днепър продължава до края на годината и в резултат на нея съветските войски успяват да се укрепят на десния бряг на реката. На юг Таманският полуостров е очистен от германски войски. Те се оттеглят в Крим, където са блокирани.^[12]

В началото на 1944 г. Червената армия бележи големи успехи на северния и южния край на фронта. През януари е окончателно разкъсана 900-дневната обсада на Ленинград, но съветското настъпление в Прибалтика е спряно за повече от седем месеца в сраженията при Нарва, но въпреки това деблокирането на Ленинград води до изолиране на Финландия, която започва преговори за сепаративен мир.^[13] Опитът на германците да се задържат в близост до Днепър завършва с поражение при Корсун-Шевченковский (януари-февруари). През пролетта съветските войски освобождават голяма част от Украйна от нацистка окупация. През април и май е ликвидирана германската групировка в Крим^[13].

Решителният удар е нанесен през лятото в Беларус. В хода на операция „Багратион“ от 23 юни до края на август съветските сили разгромяват германската група армии „Център“ и постигат пробив с ширина от 400 км и дълбочина от 600 км до пределите на Полша. Южният германски фланг е разгромен през август в Яшко-Кишиневската операция, вследствие на което са извършени държавни преврати в германските съюзници Румъния и България и те преминават с войските си на страната на Съветския съюз. Германските войски, разположени дотогава на Балканите, са принудени да се оттеглят в Унгария.^[14] На 20 октомври 1944 г. съветските войски завладяват Белград. До края на тази и в началото на следващата година се водят сражения за унгарската столица Будапеща, чийто гарнизон се предава през февруари 1945 г.^[15]

В началото на 1945 г. съветските войски провеждат успешно настъпление от Висла до Одер, достигайки подстъпите на Берлин. По същото време (януари-февруари) са разбити германските сили в Източна Прусия, които продължават съпротивата до април. Настъплението срещу столицата на Третия райх е забавено от операцията на съветските сили срещу германската групировка в Източна Померания, но започва на 16 април. В края на същия месец съветските войски се срещат с американците, настъпващи от запад, на река Елба. Берлин пада на 2 май. Шест дни по-късно в Карлсхорст е подписана безусловната капитулация на германските сили на Източния фронт^[16].^[17]

Съветската победа се дължи в голяма степен на способността на военната индустрия да надвиши производителността на немската икономика, въпреки огромните загуби на население и територии. Петилетките на Сталин през 30-те години са индустриализирали Урал и Централна Азия. През 1941 г., влаковете, превозващи войски към фронта, са използвани при евакуацията на стотици предприятия от Беларус и Украйна към вътрешността на страната, далеч от фронтовите линии.

Увеличаването на продукцията на военни материали е постигнато за сметка на стандарта на живот на цивилното население – предимно чрез въвеждането на принципите на тоталната война; а също и с помощта на доставките от САЩ и Великобритания. От друга страна, германците разчитат на работната сила и военнопленниците от завладените страни.

Производството на Германия и работната ѝ сила са по-големи от тези на СССР, но руснаците са по-ефективни в използването на наличните ресурси – те избират изработката на голям брой евтини и лесно поддържани машини, докато германците решават точно обратното.

Забележки:

1. Таблиците са по Ричард Овери, Russia's War, стр. 155 и Campaigns of World War II Day By Day, от Крис Бишоп и Крис Макнаб, стр. 244 – 52.
2. Числата, които не са посочени в таблиците, са неизвестни. Количествата за СССР за 1945 г. са за цялата година, дори и след края на войната.
3. Данните за Германия за 1941 и 1942 г. включват само танковете. Самоходните оръдия струват приблизително 2/3 от танка (главно заради липсата на купола) и са предпочитани в отбранителните боеве. Гелмания увеличава производството на самоходни оръдия през втората половина на войната.
4. Данните са по The Dictators: Hitler's Germany, Stalin's Russia от Ричард Овери, стр. 498.

Трябва също да се отбележи, че данните за немските съюзници – Италия, Румъния, Унгария и България са добавени към тези на Германия. Две трети от желязната руда, необходима на немската икономика, е добивана в Швеция. СССР е подпомаган от Великобритания и САЩ чрез програмата за лендлиз. От своя страна, след загубата при Сталинград, Германия изцяло преориентира икономиката си на военни релси – нещо, което е разяснено в речта на Гьобелс в берлинския „Спортпаласт“, увеличавайки производството под вещото ръководство на Алберт Шпеер, въпреки масираните бомбардировки на западните Съюзници.