Предположителна глаголна форма
Инструменти
Основни
Отпечатване/изнасяне
Предположителна глаголна форма (лат. презумптив) е особена форма на глагола, чрез която говорещият указва, че съобщението му се основава на негови лични предположения. Предположителни глаголни форми има в българския език.[1] Според някои учени[2] тези форми трябва да бъдат отделени в самостоятелно наклонение, но тази гледна точка не се споделя от мнозинството български езиковеди, които вместо това традиционно приемат, че в българския език има само четири наклонения: изявително, повелително, условно и преизказно.
Предположителните глаголни форми в българския език се образуват по три начина:[1]
1) С помощта на спомагателния глагол съм в сегашно време (който не се изпуска в трето лице; по това този вид предположителни форми се различават от преизказните), последван от миналото деятелно (свършено или несвършено) причастие.
Примери: той е чел, той е четял.
2) Посредством частицата ще и съответното изявително глаголно време (бъдеще или бъдеще предварително), като за подсилване може да се добави съюзът да (непосредствено след частицата ще).
Пример: Той ще (да) му е написал писмото, но не ще (да) го е пратил.
При отрицателните предположителни форми от втория вид често се предпочита вариантът "не ще (да)" пред "няма да", за разлика от обикновените изявителни форми.
3) С модалните глаголи може и трябва.
Примери: може да учат, трябва да са си легнали.
Предположителните форми от първия вид по смисъл са форми на минало свършено и минало несвършено време, въпреки че свършените формално съвпадат с минало неопределено време. Тази прилика се дължи на това, че миналото неопределено време изразява заключение за миналото, до което говорещият е достигнал самостоятелно въз основа на факти, налични в настоящия момент. Съдържателната разлика между предположителните форми и миналото неопределено време е, че при последното няма съмнение в получения извод.
В първо и второ лице предположителните глаголни форми съвпадат с преизказните (а ако са свършени, то съвпадат и с миналото неопределено време).
Пример (1 л. ед.ч.):
Чел съм може да означава три различни неща:
В трето лице (и в единствено, и в множествено число) преизказната форма се различава от другите две по липсата на спомагателен глагол.
Пример (3 л. ед.ч.):
За разлика от миналото неопределено време, което винаги има връзка с настоящето, затова притежава само една изявителна форма (винаги се образува с минало свършено деятелно причастие, никога с несвършено), предположителните форми от първия вид (както и преизказните) са по смисъл форми на минало свършено или минало несвършено време (въпреки че изглеждат като минало неопределено време), затова могат да се образуват както със свършено, така и с несвършено минало деятелно причастие.
Пример:
Някои глаголни форми могат да бъдат единствено предположителни. Например формата е ходела не може да е преизказна (защото съдържа спомагателния глагол съм в 3 л. ед.ч., преизказната форма е само ходела), не може да бъде и обикновена изявителна форма на минало неопределено време (защото в него се употребяват само минали свършени деятелни причастия, напр. е ходила).
Предположителните глаголни форми от втория вид (тези с частицата ще) формално съвпадат с бъдеще време или с бъдеще предварително време, но има разлика в смисъла.[1]
Пример с бъдеще време:
Пример с бъдеще предварително време:
Особената употреба на бъдеще време за изразяване на предположение се обяснява с това, че макар предположението да се отнася за настоящето или миналото, то може да бъде потвърдено (или опровергано) единствено в бъдещето. Изразът
той ще (да) знае руски език
има приблизително същия смисъл като израза
ако проверим (ако например го изпитаме),
ще се окаже, че той знае руски език.
Предположителните форми от третия вид се образуват с модалните глаголи може и трябва. Тези глаголи имат и други значения: мога означава още наличие на способност, умение, а също и наличие на благоприятни обстоятелства; трябва означава също необходимост или задължение. Тази многозначност понякога поражда двусмислици.[1]
Пример с може:
Пример с трябва:
Когато може и трябва изразяват предположение, те остават неизменни,[1] тоест в 3 л. ед.ч. сег.вр. Не се менят по време, тъй като предположението се прави в настоящия момент, дори да се отнася за миналото (в последния случай основният глагол отива в минало неопределено време); не се менят по лице и число, тъй като самото предположение е безлично (възможно е). Когато не изразяват предположение, глаголите мога и трябва се менят по време (основният глагол остава в сегашно време), а първият — и по лице и число (също и основният глагол).
Пример за времето на глагола:
Пример за лицето и числото на глагола:
Когато се отнасят за миналото, предположителните форми от третия вид могат да съдържат както свършено, така и несвършено минало деятелно причастие.
Примери:
Докато миналите свършени деятелни причастия съществуват в българския език много отдавна, то миналите несвършени деятелни причастия са сравнително нови езикови образувания, създадени специално за преизказване на минало несвършено (и сегашно) време. Те се използват само за тази цел и за образуване на предположителни форми на минало несвършено време. Навсякъде другаде се използват само миналите свършени деятелни причастия — в сложните форми на условното наклонение и в изявителните форми на резултативните времена.
Примери:
Единствено правилни са формите бих ходил, бих мислил, бих чел.
Формите бих ходел, бих мислел, бих четял са грешни, безсмислени.
Аналогично, единствено правилни са формите беше спал и щеше да е спал,
а формите беше спял и щеше да е спял са погрешни.
Изключение се прави само при глаголи, които по семантични причини нямат минало свършено време, следователно нямат и минало свършено деятелно причастие; в тези случаи вместо него се използва минало несвършено деятелно причастие. Например глаголът зная има само форми за мин.несв. време:
знаех, знаеше, знаеше, знаехме, знаехте, знаеха.
Миналото несвършено деятелно причастие на този глагол е знаел.
Поради смисъла си глаголът зная практически не се употребява в минало свършено време:
знаях, зная, зная, знаяхме, знаяхте, знаяха.
Затова и миналото свършено деятелно причастие знаял не се използва. Вместо него се използва несвършеното знаел, например казва се бих знаел.
|