Шенгенско пространство
Шенгенското пространство или шенгенската зона представлява група от 29 европейски държави, които са премахнали граничния контрол помежду си и са страни по Шенгенското споразумение от 1985 г.[1] Името му произлиза от мястото на сключване – люксембургското село Шенген. Почти всички държави членки на Европейския съюз прилагат споразумението. Изключение правят:
- Кипър не е изпълнила условията за прилагането му.
- Според оценката на Европейската комисия от 16 ноември 2022 г. България и Румъния са готови да участват пълноправно в Шенгенското пространство. През юли 2023 г. Европейският парламент приема резолюция с 526 гласа "за", в която призовава Съвета на Европейския съюз да одобри присъединяването на двете държави до края на 2023 г.[2][3][4]
- Швейцария, Норвегия, Исландия и Лихтенщайн също прилагат шенгенските правила, въпреки че не са членове на ЕС.
Пространството обхваща население от над 400 000 000 души и територия от 4 312 099 км².
Изпълняването на шенгенските правила означава премахване на граничния контрол с другите страни членки, като едновременно с това се подсилва контролът над гражданите на държавите, които не са от Шенгенското пространство. Правилата включват осигуряване на обща политика за краткосрочно пребиваващите граждани на трети страни (чрез шенгенска виза), съгласуваност на външния граничен контрол, полицейско сътрудничество (с възможност за пресичане на границите при необходимост), съдебно сътрудничество.
Паспортите или одобрените лични карти в Евросъюза трябва да се носят винаги при пътуване, като могат да бъдат проверявани най-често на места като летища, хотели или от полицията. Това зависи от законите в съответната държава и от споразуменията между отделните страни. Понякога има редовен граничен контрол и между самите държави членки на Шенгенското пространство. (Примерно временното прекратяване на прилагането на Шенгенското споразумение се използва като специална мярка за сигурност.[5][6])
Членство
Към 31 март 2024 г. в шенгенското пространство са 26 държави: Белгия, България, Германия, Гърция, Дания, Ирландия, Испания, Италия, Люксембург, Норвегия, Румъния, Португалия, Финландия, Франция, Нидерландия и Швеция. От тях Исландия и Норвегия не членуват в Евросъюза. Ирландия е единствената държава членка на Евросъюза, която решава да не участва в преговорите за Шенген и има специална клауза в Договор от Амстердам[7]
През 2007 година към Шенгенското пространство се присъединяват девет нови страни – Естония, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария и Чехия, които са влезли в ЕС три години по-рано.[8]
Държавите, кандидатки за членство в Шенгенското пространство, трябва да подобрят граничния си контрол спрямо държавите извън тази зона. Кипър, която влиза в ЕС през 2004, не отговаря на необходимите критерии и така се забавя с година, докато Румъния и България, които се присъединяват към ЕС през 2007, все още подобряват контрола по границата до необходимите нива.
Най-новите членове на Шенгенското пространство са Румъния и България на 31 март 2024 година, но само по въздух и вода.
а. ↑ Държава, която не членува в Евросъюза, но имаща отношение към Шенгенското пространство на ЕС,[9] и където шенгенските правила се прилагат.
б. ↑ За сухопътната граница и пристанища; от 30 март за летища също.[10]
в. ↑ Източна Германия се обединява със Западна Германия и така влиза в Шенген на 3 октомври 1990 година.
г. ↑ Гренландия и Фарьорски острови са косвено включени.
Разширяване
| Бъдещи членове | |||
|---|---|---|---|
| Държава | Предстояща дата на прилагане | ||
 Кипър | Все още не са изпълнени условията | ||
 България |
| ||
 Румъния |
| ||
Шенгенското споразумение е подписано на 14 юни 1985 г. от пет членки на Европейската общност: Франция, Западна Германия и страните от Бенелюкс Белгия, Нидерландия и Люксембург.[11] Договорът за прилагането му е подписан на 19 юни 1990 година.
До 26 март 1995 г. договорът се изпълнява от тези страни, но тогава се присъединяват Португалия и Испания, които също подписват споразумението и ФРГ, която се обединява с ГДР. Гърция и Италия също подписват договора, но започват да го прилагат съответно през 2000 г. и 1997 г. Всички останали държави също закъсняват да изпълнят задълженията си по споразумението. Австрия подписва договора през 1995 г. и го прилага две години по-късно. Скандинавските страни го подписват 1996 г. и го изпълняват през 2001 г. Някои скандинавски страни имат стари паспорти за свободно придвижване в общността (и имат все още), защото Норвегия и Исландия не са членове на Евросъюза, но са част от Шенгенското пространство. Норвегия не желае да поддържа своята дълга граница със страните от Евросъюза като Финландия и Швеция.
Преди пълното прилагане на достиженията на правото от Шенген всяка нова държава трябва да бъде оценена в четири области: въздушна граница, визи, полицейско сътрудничество и защита на личните данни. Тази оценка включва конспект с въпроси и посещения на специалисти от Евросъюза, които да проверят институциите и готовността на оценяваната държава. Съветът на Европейския съюз преглежда резултатите между април и септември 2007.[12]
Европейски градове-държави
Андора не е напълно част от Шенгенското пространство и продължава да съществува граничен контрол с Франция и Испания. Гражданите на Евросъюза могат да влизат в Андора с лични карти, докато за всички останали се изисква паспорт или еквивалентен документ. Пътешествениците, които се нуждаят от шенгенска виза, ще се нуждаят от поне две такива, за да могат да посетят Андора, защото влизането там става предимно по суша[13] и означава напускане на Шенгенското пространство.[14]
| На практика държави-членове, без граничен контрол | ||
|---|---|---|
| Знаме | От | Бележки |
 Монако | 26 март 1995 | Шенгенското право се прилага така сякаш Монако е част от Франция. Франция се грижи и извършва проверки на пристанище Монако. Има официален караул на пътя при влизане от Франция в Монако, но той е само за гранично посрещане при влизане от Франция в Монако и никога не спира никого. |
 Сан Марино | 26 октомври 1997 | Въпреки че не е част от Шенгенското пространство, няма граничен контрол на границата на Сан Марино с Италия. Въпреки това карабинерите, полицията на Сан Марино и граничните пазители на скалата извършват случайни проверки. |
 Ватикана | 26 октомври 1997 | Няма граничен контрол и без формално да е част от Шенгенското пространство. Ватикана проявява интерес за подписване на споразумение за по-близко сътрудничество при споделянето на данни и подобни дейности с шенгенската информационна система.[15] |
 Андора | Въпреки че не е част от Шенгенското пространство, няма граничен контрол на границата на Андора с Испания и на границата на Андора със Франция. | |
Тези държави, които не членуват в Шенгенското пространство, имат безвизов режим с ЕС. За посетителите от трети страни е необходима виза за някоя шенгенска държава. Тези посетители трябва да влязат в Шенгенското пространство за граничен контрол и не им е позволено да летят с хеликоптер или с малък самолет директно към държави нечленуващи в него. Монако се разглежда като член и в него могат да акостират кораби.
Ирландия
Република Ирландия е единствената държава членка, която не е част от Шенгенското пространство. Въпреки че участва в Шенгенското полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси, тя не е част от пространството без вътрешен граничен контрол и поддържа граничен контрол с държавите от Шенген.
Правила относно контролирането на границите
Преди да бъде приложено Шенгенското споразумение границите в Западна Европа са охранявани с голяма мрежа от гранични постове, които да установяват самоличността и пълномощията на хора, които желаят да пътуват от една в друга държава.
Откакто се прилага Шенгенското споразумение граничните постове са затворени (и често съборени). Шенгенските правила изискват държавите да премахнат всички пречки, за да стане възможно свободното придвижване на хора и превозни средства през вътрешните граници (чл. 20: Вътрешните граници могат да се преминават на всяко място, без да се извършва гранична проверка на лицата независимо от тяхната националност).[16] Така пътуващите по шосе, с влак и самолет няма да чакат дълго да се установява самоличността им от граничните служители, когато пресичат границата. Премахването на граничен контрол на вътрешните граници обаче не накърнява правото на държавите да извършват полицейски проверки за сигурност доколкото те нямат за цел граничен контрол. За да влязат и пътуват свободно в Шенгенското пространство посетителите на нешенгенски държави трябва да получат шенгенска виза.
Регулиране на външните за шенгенските държави граници
Шенгенското споразумение изисква държавите да прилагат строги проверки на хора влизащи или напускащи Шенгенското пространство. Проверките са съгласувани с агенцията Фронтекс на ЕС и се подчиняват на едни и същи правила. Повече подробности относно граничния контрол, наблюдението и условията, при които се разрешава влизане в Шенгенското пространство, са описани подробно в регламента Кодекс на шенгенските граници.[16] Проверка се прави най-малкото на документа за самоличност за всички, които пресичат външна за Шенгенските държави граница т.е. пристигащи или заминаващи пътници. На по-внимателна проверка се подлагат гражданите на трети страни. Изходящият контрол позволява да се определи дали дадена личност, получила право да влезе в пространството, не е останала по-дълго от разрешения срок и дали представлява някаква заплаха за според Шенгенската информационна система (ШИС). Например, когато трябва някой да бъде арестуван след съдебна заповед в Шенгенска държава (чл.7 (b) and (c))[16]
На външен граничен контрол се подлагат пътища и влакове, пресичащи границата, както и международните летища, а също и пристанища (подробно описано в Приложение ІV).[16] Обикновено няма издигнати огради, бариери или стени, но има и изключения като Сеутската ограда. Надзорът се осъществява чрез система от камери, включително с инфрачервена термография, на горещи точки като например по границата между Словакия и Украйна, където има по една камера на всеки 186 m от границата.[17] Всички пътници, пристигащи извън Шенгенското пространство със свой собствен самолет или кораб, са длъжни да влязат през летище или пристанище с граничен контрол. Това трудно се контролира и затова бреговата охрана полага съществени усилия край южното крайбрежие на шенгенските държави, за да предотврати незаконно влизане на плавателни средства.
Шенгенските правила изискват всички пътници, преминаващи през шенгенска външна граница, да бъдат подлагани на паспортна проверка преди акостиране, и те трябва да притежават валиден документ за самоличност и виза, когато са от трети страни (чл. 26). Това се прави с цел да не се допускат хора, които биха поискали политическо убежище впоследствие, след навлизане в Шенгенското пространство.
Условия за влизане от трети страни
Шенгенските правила съдържат унифицирани правила за вида на визата за кратък престой, която не бива да превишава 90 дни, на територията на една, няколко или всички държави. Правилата включват още условията за влизане в Шенгенското пространство и процедури за отказ на влизане.
Според шенгенския граничен кодекс условията за влизане от трети страни са следните (чл.5):[16]
- третата страна се разглежда като на правоимаща документ за пътуване или имаща пълномощно за пресичане на границата; приемане на документите за пътуване като за тази цел се отбелязват местата на държавите членки;[18]
- пътникът или притежателят на валидна виза (ако се изисква) или разрешен срок на пребиваване;
- пътникът може да обясни с каква цел и условие е свързан неговия престой и има ли достатъчно средства за срока на планирания престой и за връщането си до страната от където е тръгнал или за превоз до трета страна, в която пътешественикът ще пребивава законно;
- няма подаден сигнал в ШИС за отказ за влизане;
- пътникът не се счита за заплаха за обществения ред, вътрешната сигурност, общественото здраве или международните отношения на някоя от шенгенските държави.
Права при престой
Трета страна, на която е било дадено правото на влизане може да стои в Шенгенското пространство и да пътува между шенгенските държави толкова дълго колкото да се изпълни условието при влизане.[19] За престой повече от 3 месеца това се нарича национална виза (тип D) и се издава от съответната шенгенска държава където третата страна има намерение да пребивава. Всяка трета страна, която е носител на разрешение за престой на шенгенска държава, която е дала правото за престой, който превишава 3 месеца е позволено да пътува до всяка друга страна членка за времетраене по-голямо от 3 месеца.[20]
Шенгенска виза
Изискването на виза за кратък престой в Шенгенското пространство, което не означава работа или някакви самостоятелни дейности са извън регулацията на ЕС.[21] Списъка от гражданите, за които се изисква виза за кратък престой (ПРИЛОЖЕНИЕ I) и граждани с безвизово пътуване (ПРИЛОЖЕНИЕ II) отнасящи се до нации на граждани от трети страни без нужда от притежание на паспорт или документ за пътуване (с изключение на притежателите на Хонконг САР и Макао САР и някои други изключения). Граждани на трети страни, които възнамеряват да приемат работа или някаква самостоятелна дейност за тях може да има изискване от Шенгенската държавата да получи виза, ако са в безвизовия списък; обичайните работни пътувания обикновено не се разглеждат като работа в този смисъл.[22]
Визи се отпускат за следните категории:[23]
- Категория A
- Категория B
- Категория C
- Категория D
- Категория D+C визите от този вид обединяват функциите на двете категории
- FTD и FRTD са специални визи за пътен (FTD) или релсов (FRTD) превоз между континентална Русия и западния ексклав на Калининградска област.
Източници
Използвана литература
- Кодекс на шенгенските граници // 15 март 2006. Посетен на 27 октомври 2015.