Джордж Байрон
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Байрон.
Джордж Гордън Байрон, VI барон Байрон, по-късно Джордж Гордън Ноуъл, VI барон Байрон (на английски: George Gordon Byron, George Gordon Noel, 22 януари 1788 – 19 април 1824), по-известен като Лорд Байрон, е британски поет, водещо перо на английския романтизъм. Най-знаменитите му поеми са „Странстванията на Чайлд Харолд“ (1812 – 1818) и „Дон Жуан“ (1819 – 1824).
Джордж Гордън Байрон | |
Псевдоним | Лорд Байрон |
---|---|
Роден | 22 януари 1788 г. |
Починал | 19 април 1824 г. |
Професия | поет, политик |
Националност | Великобритания |
Жанр | стихотворение, поема, роман |
Направление | романтизъм |
Повлиян от | |
Повлиял на
| |
Деца | Ада Лъвлейс, Алегра Байрон |
Подпис | |
Уебсайт | |
Джордж Гордън Байрон в Общомедия |
Байрон е известен не само с творчеството си, но и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантности, многобройни любовни връзки, дългове, раздели и обвинения в кръвосмешение и хомосексуализъм. Умира от треска, докато подготвя нападение срещу османската крепост Лепанто по време на Гръцката война за независимост, за което е почитан от гърците като национален герой.[1]
Биография
Ранни години
Байрон е син на капитан Джон, известен като „Лудия Джо“ Байрон и втората му съпруга Катрин Гордън, наследница на Гайт в Абърдийншър, Шотландия. Дядото и бабата на Байрон по бащина линия са вицеадмирал Джон Байрон и София Треваниън.[2] Вицеадмиралът е по-малкият брат на V барон Байрон, познат като Порочния лорд.
Кръстен е Джордж Гордън Байрон в енорийската църква Св. Мерилебоун на дядо му по майчина линия Джордж Гордън от Гайт, потомък на шотландския крал Джеймс I. Дядото се самоубива през 1779 година.[3] Джон Байрон най-вероятно се жени за Катрин по сметка.[3] Той разпилява богатството и разпродава имотите ѝ и прекарва съвсем малко време с нея и сина им, след което ги изоставя, за да избяга от кредиторите си и година по-късно умира.[4] Налага се майката на Лорд Байрон да продаде земята и титлата си, за да плати завещаните дългове на съпруга си. Тя често изпада в меланхолия и депресия.[3]
Скоро след това Катрин се премества в Абърдийн, Шотландия и там отглежда сина си.[3] На 21 май 1798 г. умира порочният лорд Байрон – прачичото на 10-годишния Джордж. Момчето става VI барон Байрон, като заедно с титлата наследява и имението „Нюстедското абатство“ в Нотингъмшър, Англия. Майка му с гордост го завежда обратно в Англия, но Байрон рядко живее в имението, защото през юношеските му години то е отдавано под наем на мнозина, сред които и лорд Грей де Рудин.
През август 1799 г. Байрон постъпва в училището на Уилям Глени в Дълич[5]. Байрон по-късно казва, че по това време и дори когато живее в Шотландия, неговата гувернантка – Мей Грей, идвала в леглото му през нощта и „си правела шеги с неговата персона.“[6] Според Байрон това „е причината за ранната меланхолия на моите мисли, след като изпреварих живота.“[7] Грей е уволнена заради слуховете за сексуални контакти с Байрон, когато той е на 11 години.[7]
Байрон получава началното си образование в Абърдийн. През 1801 г. постъпва в Хароу, където остава до юли 1805 г.[3] Байрон представя Хароу по време на първата крикет среща между Итън и Хароу на „Лордс Крикет Граунд“ през 1805 г.[8] След завършване на средното си образование той се записва в Тринити Колидж, Кеймбридж.[9]
Ранна кариера
През времето, когато не е на училище или в колежа, Байрон живее с майка си в имението Бургейдж в Саутуел, Нотингамшър, но отношенията им не са добри.[3] Докато е там, се сприятелява с Елизабет Пигът и брат ѝ Джон, с когото изнася две пиеси за развлечение на местното общество.
С помощта на Елизабет, която преписва множество от грубите му чернови, по това време Байрон започва да пише първите си книги с поезия. „Скитнически творби“ е публикувана от Ридж от Нюърк и съдържа поеми, написани от Байрон, когато е на 17-годишна възраст. Изданието обаче набързо е върнато и изгорено по съвета на преподобния Томас Бийчър (приятел на Байрон) заради любовните стихове и то най-вече „На Мери“.[10] След това се появява „Творби по разнообразни поводи“ – „чудно целомъдрена“ преработка според Байрон.
„Часове на леност“, която събира много от предишните му поеми заедно с написаните творби, е книгата, която достига най-високата точка. Стихосбирката получава ужасна негативна и анонимна критика (днес е известно, че авторът е Хенри Питър Брум) в списание Единбърг Ревю, което подтиква Байрон да започне да пише първата си сатирична творба[7] „Английски бардове и шотландски рецензенти“ (1809). Тя до такава степен разгневява някои от споменатите критици, че те предизвикват Байрон на дуел. В последвалите издания след известно време да бъдеш мишена за перото на Байрон става знак за престиж.[7]
След като се завръща от своите пътешествия, публикува първите две песни от „Странстванията на Чайлд Харолд“ през 1812 г. Те са посрещнати с голямо одобрение.[11][12] Както самият Байрон казва:
„ | Събудих се една сутрин и бях известен.[13] | “ |
Последвалите две последни песни на творбата имат подобен успех, както и четирите ориенталски приказки: „Гяур“, „Абидоската невеста“, „Корсар“ и „Лара“, които са основата за създаването на специфичен вид литературен герой, наречен впоследствие Байронов герой. Почти по същото време Байрон започва своето приятелство с бъдещия си биограф Томас Мур.
Първи пътувания на Изток
Атинска дево, преди раздяла |
– Атинска дево, преди раздяла Джордж Байрон (1810) В превод от англ. Д. Дренкаров |
Байрон задлъжнява със значителни суми като млад, което, според думите на майка му, се дължи на неговото „безразсъдно пренебрежение на парите.“[3] Катрин по това време живее в Нюстедското абатство, страхувайки се от кредиторите на сина си.[3]
Байрон планира да прекара началото на 1808 г. в пътешествия със своя братовчед Джордж Бетсуърт, който е капитан на фрегатата с 32 оръдия HMS Тартар. Смъртта на Бетсуърт при Битката при Алвьоен през май 1808 г. разбива плановете на поета.
От 1809 до 1811 г. Байрон се включва в Голямото пътешествие, което по онова време е съвсем обичайно за по-заможни младежи. Наполеоновите войни са причината поетът да се отклони от обичайния маршрут през Франция и Италия и да се обърне към Източното Средиземноморие. Кореспонденцията сред кръг от неговите кеймбриджки приятели дава повод да се твърди, че ключов мотив за пътуването е надеждата за хомосексуално преживяване.[15] Има и теории, че отпътува, защото се притеснява да не би да започне нова афера с вече омъжената Мери Чатсуърт – неговата предишна любима (на която посвещава „На една дама: при запитване за причината да напускам Англия през пролетта“).[7] Желанието просто да избяга също би могло да се счита за причина. Байрон е чел много за османските и персийски земи като дете, привлечен е от исляма (и най-вече от суфизма) и впоследствие пише:
„ | Всички мои поетични чувства започват и завършват с тези земи и събитията, свързани с тях.[16] | “ |
Поетът пътува от Англия през Испания до Албания и прекарва време в двора на Али паша в Янина,[17] а после и в Атина. През по-голямата част от пътуването негов спътник е приятелят му Джон Хобхаус.
Байрон започва своето пътуване в Португалия, откъдето изпраща писмо на своя приятел господин Ходсън, в което описва своето познание на португалския език, състоящо се почти изцяло от псувни и обиди. Байрон се радва на престоя си в Синтра, който е описан в „Странстванията на Чайлд Харолд“ като „славен Едем“.
Докато е в Атина, Байрон се запознава с Николо Гирауд, с когото се сприятелява и който го учи на италиански език. Предполага се също, че двамата имат интимна връзка, вероятно включваща сексуална афера.[18] Байрон изпраща Гирауд да се учи в един манастир в Малта и му завещава значителна сума от седем хиляди паунд стърлинга. Завещанието обаче впоследствие е отменено.[19] През 1810 г. в Атина Байрон пише „Атинска дево, преди да се разделим“ за 12-годишната Тереза Макри (1798 – 1875) и предлага £500 за нея. Предложението обаче не е прието.
Байрон се запътва към Смирна, откъдето той и Хобхаус потеглят на пътешествие до Константинопол на фрегатата HMS Салсет. Докато Салсет стои на котва пред града, чакайки позволение от османците да навлезе в пристанището, на 3 май 1810 г. Байрон и лейтенант Икънхед (от екипажа на Салсет) преплуват Хелеспонт. Байрон ознаменува своя подвиг във втората песен на „Дон Жуан“.
Афери и скандали
- Лейди Карълайн Лам
- Джейн Елизабет Скот, Лейди Оксфорд
- Аугуста Лей
- Ан Исабела Байрон през 1812 от Джордж Хейтър
През 1812 г. Байрон се впуска в публично известната си афера, която шокира британското общество, с омъжената Лейди Карълайн Лам.[20] Байрон впоследствие прекратява тази си връзка и продължава нататък с други афери (като тази с Лейди Оксфорд), но Карълайн никога не се възстановява напълно и го преследва и след като той се отказва от нея. Тя е емоционално неуравновесена и губи толкова тегло, че Байрон съвсем жестоко подхвърля коментар на свекървата ѝ (приятелката му Лейди Мелборн), че е „преследван от скелет“.[21] Карълайн започва да го търси в дома му, понякога предрешена като вестникарче,[20] като по това време подобно действие би разрушило уважението, с което и двамата се ползват в обществото. По време на едно такова посещение тя изписва „Помни ме!“ в една от книгите на бюрото му. В отговор Байрон пише поема, озаглавена „Да те помня! Да те помня!“, която завършва със следното: „Ти – невярна на него, ти – демон за мене.“
Като дете Байрон почти не вижда своята полусестра Аугуста Лей. Като възрастен той има близки отношения с нея, които са възприемани от едни като кръвосмесителни,[21] а от други като невинни.[7] Аугуста, която по това време е омъжена, ражда третата си дъщеря Елизабет Медора Лей на 15 април 1814 г.
В крайна сметка Байрон започва да ухажва братовчедката на Карълайн – Ан Изабела Милбанк (Анабела), която отхвърля първото му предложение за женитба, но впоследствие се съгласява. Ан е високо морална жена, интелигентна и надарена с математически ум. Тя също е и богата наследница. Двамата сключват брак на 2 януари 1815 г. в градската зала в Сиъм, графство Дърам. Бракът им се оказва не особено щастлив. Той се отнася зле с нея и не скрива разочарованието си, когато на 10 декември същата година Ан ражда дъщеря (Аугуста Ада), а не син. На 16 януари следващата година Лейди Байрон го напуска, взимайки със себе си едномесечната си дъщеря. На 21 април Байрон подписва договор за развод. Бързо се разпространяват слухове за съпружеско насилие, прелюбодеяние с актриси, кръвосмешение с Аугуста Лей и содомия. Те често са подпомогнати от ревнивата Лейди Карълайн.[21] В писмо Аугуста цитира мнението на Байрон по въпроса:
„ | Дори самото изговаряне на подобно нещо е за един мъж пълно унищожение и съсипване, от което той никога не би могъл да се възстанови. | “ |
По-късни години
- Пърси Биш Шели (1819)
- Мери Шели (1840)
- Клеър Клермон
След този разрив в семейния му живот, Байрон отново напуска Англия и, както се оказва, завинаги. Минава през Белгия и плава надолу по Рейн. През лятото на 1816 г. се настанява във вила Диодати на Женевското езеро, Швейцария със своя личен доктор – младия, умен и красив Джон Уилям Полидори. Там Байрон се сприятелява с поета Пърси Биш Шели и Мери Годуин – бъдещата съпруга на Шели. Към тях се присъединява и доведената сестра на Мери – Клеър Клеърмон, с която Байрон е имал връзка по-рано в Лондон. Поетът първоначално отказва да има нещо общо с Клеър и се съгласява да остане в нейно присъствие само заедно с бъдещото семейство Шели. Те в крайна сметка убеждават Байрон да приеме и да се грижи за Алегра – детето, което Клеър ражда през януари 1817 г.
Задържани вътре във вила Диодати от „безконечния дъжд“ и „онова мокро, нерадо лято“ за цели три дни през юни, петорката се обръща към фантастичните истории за развлечение, включително и „Приказки за мъртвите“ (оригинално заглавие „Das Gespensterbuch“ – „Книгата на духовете“). Сетне те измислят свои собствени истории. Мери Шели създава творбата, което впоследствие преработва и която се превръща във „Франкенщайн“, а Полидори бива вдъхновен от недовършена история на Байрон и написва Вампирът – предшественик на романтичния вампирски жанр.[22] Недовършената история на Байрон е публикувана като послеслов към Мазепа. Той също пише и третата песен на Чайлд Харолд. Байрон остава за през зимата във Венеция, прекъсвайки пътуванията си, когато се влюбва в Мариана Сегати, в чиято къща във Венеция той се настанява на квартира. Скоро обаче я замества 22-годишната Маргарита Когни. И двете са омъжени.[23] Когни е неграмотна. Тя напуска съпруга си и се премества в къщата на Байрон.[23] Крамолите им често карат Байрон да прекарва нощите в своята гондола. Когато я моли да напусне къщата му, тя се хвърля във Венецианския канал.[23]
През 1817 г. Байрон пътува до Рим. Връщайки се във Венеция, пише и четвъртата песен от Чайлд Харолд. Почти по същото време продава Нюстедското абатство и публикува „Манфред“, „Каин“ и „Преобразеният урод“. Първите пет песни на „Дон Жуан“ са написани между 1818 и 1820 г., в който период Байрон се запознава с младата графиня Гичоли, която открива първата си любов в лицето на поета. От своя страна Байрон ѝ предлага да избяга с него.[23] По това време той е посетен от Томас Мур, на когото дава своята автобиография или „житие и приключения“. Ръкописът е изгорен през 1824 г. – месец след смъртта на поета, от Мур, Хобхаус и издателя на Байрон – Джон Мъри.[12]
Живот в чужбина
Причини
В крайна сметка Байрон решава да избяга цензурата на британското общество (поради обвинения в содомия и кръвосмешение), като заминава да живее в чужбина.[12] По този начин се освобождава от нуждата да прикрива сексуалните си интереси.[24] Поетът напуска Англия през 1816 г. и не се връща през последните осем години от живота си, дори не погребва дъщеря си.[12][23]
Арменците във Венеция
През 1816 г. Байрон посещава остров Свети Лазар във Венеция, където се запознава с арменската култура. Бива подпомогнат в това си начинание от абатите на Мхитаристкия орден. С помощта на отец Х. Авгериан той учи арменски език[23] и посещава много семинари за езика и историята на арменците. Байрон пише „Английската граматика и арменския“ (Qerakanutyun angghiakan yev hayeren) през 1817 г. и „Арменската граматика и английския“ (Qerakanutyun hayeren yev angghiakan) през 1819 г., където включва цитати от класическия и съвременен арменски. Байрон участва и в съставянето на англо-арменски речник (Barraran angghieren yev hayeren, 1821 г.) и пише предисловието към речника, в което разяснява отношението на арменците към потисничеството на турските паши и персийските сатрапи, както и тяхната борба за свобода. Прави преводи на арменската история от Мовсес Хоренаци и др.[25] Байрон е до такава степен очарован, че дори размишлява над заменянето на притчата за Кайн от Стария завет с арменската легенда за патриарх Хайк.[25] Може да се твърди, че чрез него се заражда арменистиката и нейната пропаганда.[25] Лирическият изказ и идеалистичен кураж на Байрон са вдъхновение на много арменски поети като Гевонд Алишан, Смбат Шаазиз, Ованес Туманян, Рубен Ворбериян и др.[25]
Италия и Гърция
От 1821 до 1822 г. Байрон завършва песните 6 – 12 на „Дон Жуан“ в Пиза. През 1822 г. работи заедно с Лей Хънт и Пърси Б. Шели по издаването на вестник „Либерал“, който обаче има съвсем кратък живот. В първите му издания е публикувано и „Видение на Страшния съд“. Последният италиански град, в който отсяда, е Генуа, където все още е придружаван от графиня Гичоли и където се среща с Чарлз Джон Гардинър, I граф на Блесингтън, и Маргарет, графиня на Блесингтън. По това време дава достатъчно материал на графинята за нейната творба „Разговори с Лорд Байрон“ – важна част от възприемането на Байрон след смъртта му.
Байрон живее в Генуа до 1823 г., когато вече се отегчава от живота си в италианския град и приема предложението за помощ от страна на представители на Гръцкото движение за независимост, борещо се срещу османската власт. На 16 юли същата година Байрон напуска Генуа на кораба Херкулес, пристигайки в Кефалония (част от Йонийските острови) на 4 август. Харчи £4000 от собствените си пари за подобряване и поправка на гръцката флота, след което отплава за Месолонги в Западна Гърция, пристигайки на 29 декември. Присъединява се към Александрос Маврокордатос – гръцки политик с военна власт. По това време Байрон непрекъснато ухажва своя гръцки паж – Лукас Чаландрицанос, ала без отговор.[12] Когато известният датски скулптор Торвалдсен дочува за героизма на Байрон в Гърция, преработва по-ранния си бюст на Байрон, издялквайки го от гръцки мрамор.[23]
Смърт
Маврокордатос и Байрон планират атака срещу турската крепост Лепанто, намираща се на издатина в Коринтския залив. Байрон назначава специалист да се погрижи за артилерията и взема част от бунтовниците под своя команда, въпреки че му липсва военен опит. Но преди да отплават, той се разболява на 15 февруари 1824 г. и пускането на кръв – обичайният за онова време лек, го отслабва допълнително. Успява частично да се възстанови, но в ранните дни на април се простудява. Болестта отново е влошена от терапевтичното кръвопускане, за което докторите настояват. Предполага се, че това лечение, проведено чрез нестерилизирани медицински инструменти, е причината Байрон да се разболее и от сепсис. Поетът вдига висока температура и умира на 19 април. Споменава се, че ако Байрон е оживял и е победил османлиите, гърците са щели да го провъзгласят за крал.[12] Това обаче е малко вероятно.[12] Джордж Байрон е погребан в църквата „Св. Мария Магдалена“ в град Хъкнал, графство Нотингамшър.
Характер и външност
Байрон поддържа репутация на екстравагантен, меланхоличен, смел,[3] необикновен, ексцентричен, претенциозен[12] и полемичен човек.[26] Той е независим и се поддава на екстремни емоции. На поне едно от пътуванията му неговите спътници са така объркани от обратите в неговото поведение, че решават, че е умствено болен.[3] Обича да приключенства, особено по море.[3]
Вярва, че депресията му е наследствена и пише през 1821 г.:
„ | Не съм сигурен, че дългият живот е желателен за човек с моя нрав & редовна депресия.[26] | “ |
Дори по своето време Байрон е обект на възхищение заради лоялността, която буди у приятелите си.[26] Хобхаус казва, че:
„ | Не е живял друг човек с така отдадени приятели.[26] | “ |
Физическо описание
В зряла възраст Байрон е висок 1,78 м (5 фута и 10 инча), тежи между 60 и 89 кг. Знаменит е със своята физическа красота, която той подчертава, носейки през нощта хартийки за навиване на коса.[27] Атлетичен, умел боксьор, ездач и отличен плувец. В Хароу играе и крикет, ала не много добре.
Още от рождение Байрон страда от неизвестна деформация на десния си крак, която по това време е наричана clubfoot. Днешните медицински експерти твърдят, че се появява като следствие от детски паралич, докато други смятат, че е заради дисплазия – неспособност на костите да растат нормално.[28] Тази деформация води до куцане, което мъчи Байрон през целия му живот и е влошено от безсмисленото лечение, проведено през ранните години от живота на поета. Той остава със съмнението, че ако деформацията е била правилно третирана, нейното премахване е било възможно.[6] Още от ранна възраст Байрон е крайно стеснителен относно този си недъг, наричайки се le diable boiteux (от френски: куция дявол).[29] Въпреки това отказва да носи каквито и да е механични приспособления, които да подобрят придвижването му,[3] макар че често носи специално изработени обувки, които да скрият деформирания крак.[12]
Байрон, както и други писатели като приятеля му Джон Хобхаус, оставят детайлно описание за хранителните навици на поета. Когато е в Кеймбридж, Байрон е на стриктна диета, за да контролира теглото си. Освен това доста спортува и носи множество дрехи, за да се поти. През по-голямата част от живота си е вегетарианец и често живее с дни единствено на сухи бисквити и бяло вино. Понякога яде големи порции месо и десерти, след което ги повръща. Приятелят му Хобхаус твърди, че проблемът с теглото на Байрон е причинен от болката в деформирания му крак, която прави спортуването съвсем трудно.[27]
Библиография
- „Hours of Idleness“ (1806; „Часове на леност“)
- „English Bards and Scotch Reviewers“ (1809; „Английски бардове и шотландски рецензенти“) [2] Архив на оригинала от 2008-07-05 в Wayback Machine.
- „Childe Harold's Pilgrimage“ (1812 – 1818; „Странстванията на Чайлд Харолд“) [3]
- „The Giaour“ („Гяур“) (1813) [4]Архив на оригинала от 2008-01-11 в Wayback Machine.
- „The Bride of Abydos“ (1813; („Абидоската невеста“)
- „She Walks in Beauty“ („Тя броди сред красота“) (1814)
- „The Corsair“ („Корсар“) (1814) [5] Архив на оригинала от 2007-07-07 в Wayback Machine.
- „Lara“ („Лара“) (1814)
- „Hebrew Melodies“ („Еврейски мелодии“) (1815)
- „The Siege of Corinth“ („Обсадата на Коринт“) (1816)
- „Parisina“ („Паризина“) (1816)
- „The Prisoner Of Chillon“ („Шийонския затворник“) (1816) (текст в Уикиизточник)
- „The Dream“ („Сън“) (1816)
- „Prometheus“ („Прометей“) (1816)
- „Darkness“ („Мрак“) (1816)
- „Manfred“ (1816; „Манфред“) (текст в Уикиизточник)
- „The Lament of Tasso“ („Жалбата на Тасо“) (1817)
- „Beppo“ (1817; „Бепо“)
- „Mazeppa“ („Мазепа“) (1818)
- „The Prophecy of Dante“ („Пророчеството на Данте“) (1819)
- „Marino Faliero“ („Марино Фалиеро“) (1820)
- „Sardanapalus“ („Сарданапал“) (1821)
- „The Two Foscari“ („Двамата Фоскари“) (1821)
- „Cain“ (1821; „Каин“)
- „The Vision of Judgement“ (1821; „Видението на Страшния съд“)
- „Heaven and Earth“ („Небе и Земя“) (1821)
- „Werner“ („Вернер“) (1822)
- „The Deformed Transformed“ („Преобразеният изрод“) (1822)
- „The Age of Bronze“ („Бронзовият век“) (1823)
- „The Island“ („Островът“) (1823)
- „Don Juan“ (1819 – 1824, незавършена; „Дон Жуан“)
Източници
- Бележки
- Литература
- Blackstone, Byron: 'Byron and Islam: the triple Eros' (Journal of European Studies vol. 4 no. 4, Dec. 1974, 325 – 63)
- Crompton, Louis. Byron and Greek Love: Homophobia in 19th-Century England. Faber and Faber, 1985.
- Garrett, Martin: George Gordon, Lord Byron. (British Library Writers' Lives). London: British Library, 2000. ISBN 0-7123-4657-0.
- Garrett, Martin. 'Palgrave Literary Dictionary of Byron'. Palgrave, 2010.
- Guiccioli, Teresa, contessa di, Lord Byron's Life in Italy, transl. Michael Rees, ed. Peter Cochran, 2005, ISBN 0-87413-716-0.
- Grosskurth, Phyllis: Byron: The Flawed Angel. Hodder, 1997. ISBN 0-340-60753-X
- MacCarthy, Fiona: Byron: Life and Legend. John Murray, 2002. ISBN 0-7195-5621-X.
- Marchand, Leslie A., editor, Edition of Byron's Letters, Harvard University Press:
- Byron's Letters and Journals, Volume I, 'In my hot youth', 1798 – 1810 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1973)
- Byron's Letters and Journals, Volume II, 'Famous in my time', 1810 – 1812 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1973)
- Byron's Letters and Journals, Volume III, 'Alas! the love of women', 1813 – 1814 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1974)
- Byron's Letters and Journals, Volume IV, 'Wedlock's the devil', 1814 – 1815 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1975)
- Byron's Letters and Journals, Volume V, 'So late into the night', 1816 – 1817 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1976)
- Byron's Letters and Journals, Volume VI, 'The flesh is frail', 1818 – 1819 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1976)
- Byron's Letters and Journals, Volume VII, 'Between two worlds', 1820 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1978)
- Byron's Letters and Journals, Volume VIII, 'Born for opposition', 1821 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1978)
- Byron's Letters and Journals, Volume IX, 'In the wind's eye', 1821 – 1822 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1978)
- Byron's Letters and Journals, Volume X, 'A heart for every fate', 1822 – 1823 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1980)
- Byron's Letters and Journals, Volume XI, 'For freedom's battle', 1823 – 1824 Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1981)
- Byron's Letters and Journals, Volume XII, 'The trouble of an index', index Архив на оригинала от 2008-03-23 в Wayback Machine., (1982)
- Lord Byron: Selected Letters and Journals Архив на оригинала от 2008-03-24 в Wayback Machine., (1982)
- McGann, Jerome: Byron and Romanticism. Cambridge: Cambridge University Press, 2002. ISBN 0-521-00722-4.
- Oueijan, Naji B. A Compendium of Eastern Elements in Byron's Oriental Tales. New York: Peter Lang Publishing, 1999.
- Prell, Donald: Sailing with Byron from Genoa to Cephalonia. Strand Publishing, 2009, ISBN 0-9741975-5-6.
- Rosen, Fred: Bentham, Byron and Greece. Clarendon Press, Oxford, 1992. ISBN 0-19-820078-1.
- St Clair, William, That Greece Might Still Be Free: The Philhellenes in the War of Independence, (Cambridge: Open Book Publishers, 2008)
- Open Book Publishers
- Thiollet, Jean-Pierre: Carré d'Art: Barbey d'Aurevilly, lord Byron, Salvador Dali, Jean-Edern Hallier, Anagramme éditions, 2008. ISBN 978-2-35035-189-6
Външни препратки
- ((en)) Обстойна биография и избрани творби на сайта на Poetry Foundation
- ((en)) Petri Liukkonen, Подробна биобиблиография на Лорд Байрон, Books and Writers (kirjasto.sci.fi). Архивирано
- ((en)) Пълна библиография, съставена от Кони БекАрхив на оригинала от 2022-03-31 в Wayback Machine.
- ((en)) Байрон в Internet Movie Database
- ((en)) Център за изследвания на Байрон, Нотингамски университет Архив на оригинала от 2004-02-02 в Wayback Machine.
- Творчество
- ((en)) ((fr)) ((es)) ((pt)) Произведения на George Byron в проекта Гутенберг
- Произведения на Джордж Байрон в Моята библиотека
- ((en)) Творби на Байрон в аудио-формат от LibriVox
- ((en)) Писма и дневници, The First Armenian Multilingual Database
- ((en)) Анимирана адаптация на „Когато двама се разделихме“ Архив на оригинала от 2012-03-21 в Wayback Machine.
- Лорд Байрон – „Възпявам името Мария“[неработеща препратка]
- Биография
- Андре Мороа, „Байрон“, София: Издателство на Отечествения фронт, 1985
- ((en)) Джон Ничъл, „Байрон“Архив на оригинала от 2022-05-26 в Wayback Machine.
- За него
- Александър Шурбанов, „Гласът на Байрон“. В: Джордж Гордън Байрон, Слънце на безсънните, София: Народна култура, 1988
- Любен Любенов, Радка Трендафилова, „Българските преводи на Байронова лирика“. В: Джордж Гордън Байрон, Слънце на безсънните, София: Народна култура, 1988