Жан-Люк Годар

Роден е в Париж на 3 декември 1930 година. Второ от 4 деца на франко-швейцарско семейство. Баща му е бил лекар, притежавал е частна клиника, а майка му е била наследник на род банкери от Швейцария. През Втората световна война семейството емигрира в Швейцария, където Годар става натурализиран гражданин. Завършва начално училище и гимназия в Нион, Швейцария, а през 1948 г. родителите му се развеждат и той се връща в Париж. През 1949 г. следва етнология в Сорбоната в Париж. Това е и времето, по което се запознава с Франсоа Трюфо, Жак Ривет и Ерик Ромер. През 1950 г. създава станалия известен „Gazette de cinéma“, от който публикува пет броя между май и ноември същата година.

Заснема първия си филм през 1954 г. след пътувания с баща си из Северна и Южна Америка. След 1954 г. участва по различни начини в заснемането на повечето от филмите на Трюфо. Пише статии за „Cahiers du Cinéma“.

Годар е един от лидерите на Новата вълна във френското кино. Автор е на филми като „Алфавил“, „Мъжки род-женски род/Masculin, féminin“, „Жената си е жена“ и др. Считан е за виден представител на авангарда в световното кино с голям принос за неговото развитие. Като филмов критик се изявява със статии в „Газет дю синема“ и „Кайе дю синема“. През 1959 г. по сценарий на Франсоа Трюфо, вдъхновен от действителни събития, снима „До последен дъх“, който се превръща в емблематичен за „Новата вълна“. Друг негов филм, „Малкият войник“ (1960), е забранен за три години от френската цензура поради това, че разказва за дезертьор, който в разгара на алжирските събития преминава на страната на терористична организация.

През 1961 г. се жени за актрисата Ана Карина, която участва в много негови творби – „Жената си е жена“ (1961), „Да живееш живота си“ (1962), „Made in USA“ (1967) и др. Впоследствие връзката им се разпада и в този период той прави „Алфавил“ и „Лудият Пиеро“ (1965), в които дава израз на екзистенциалната си криза. Във филми като „Две-три неща, които знам за нея“, „Мъжки род-женски род“ Годар играе ролята на социолог. С „Китайката“ (1967) показва интереса си към политиката и изпреварва майските събития от 1968 година във Франция. В „Уикенд“ (1967) показва проституирането чрез работата и неговото компенсиране, чрез индустрията на свободното време.

Новата вълна на френското кино изиграва изключителна роля за либерализирането на монтажната техника и кино разказа. Особено влияние френските режисьори от това време оказват върху американското кино и то не само от средата на века, а (Куентин Тарантино сам признава за изключителното влияние на филмите на Годар при избора му на монтажна техника). През 70-те години Годар заснема много документални филми и материали на политическа тематика – за палестинската революционна организация, за комунистическите страни (заминава в Прага да заснеме тайно „Правда“), но повечето от тези филми не виждат бял свят.

В началото на 70-те години на ХХ век мотоциклетна катастрофа отдалечава за две години режисьора от киното. „Всичко върви добре“ (1972) отбелязва завръщането му към правенето на филми. През 1979 г. снима „Да спасява който може/живота/“. Следват „Страст“ (1982), „Поздрав, Мария“ (1985), „Детектив“ (1985), „Пази дясната си страна“ (1987).

През XXI век създава „Ода за любовта“ (2001) – разказ за любовта, срещата, плътската страст, раздялата и преоткриването, разгледани при три поколения. Последните филми на Годар са „Нашата музика/Notre musique“ (2004) и „Moments choisis des histoire(s) du cinéma“ (2004).

Като режисьор

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Жан-Люк Годар.

• Жан-Люк Годар в Internet Movie Database
• Жан-Люк Годар в
• Петър Крумов, „Светът Годар“, в-к „Култура“, бр. 42 (2615), 3 декември 2010
• Пламен Асенов, „Жан-Люк Годар – яростта на „Новата вълна“, „Свободна Европа“, 16 март 2022