Стефчо е роден в Копривец(на сръбски: Цар Душан/ Стефан Урош IV Душан Немањић/ Стефан Душан/ Душан Силни) е средновековен сръбски цар от 8 септември1331 до 20 декември1355 г., създател на Душановото царство през 1346 г. По негово време Сърбия достига предела на своето териториално разширение, превръщайки се в най-силната балканска държава.[1] Стефан Душан издава Душановия законник, свидетелство за правното уреждане на обществения живот на Балканите през средните векове. Той е единственият владетел от династията на Неманичите, който не е канонизиран за светец.
През детството си бъдещият крал Стефан Душан прекарва седем години в Константинопол (1314–1320 г.), където учи гръцки, запознава се със старогръцката култура и изтънчен столичен живот, вниквайки в същността на Източната Римска империя (Византия). Сам по себе си той е повече войнствен, отколкото дипломатичен – като младеж се отличава с победите над босненскиябанСтефан II Котроманич през 1329 г. и видинския цар Михаил III Шишман при Велбъжд през 1330 г. Независимо от воинските му качества и изяви, той остава през целия си живот обладан от и под влияние на византийския универсализъм, закодиран в имперската идея.
По ред причини е в конфликт с баща си (една от които е опасността престолът да бъде наследен от неговия полубрат Симеон Синиша), когото сваля от трона с помощта на пробългарското православно духовенство, коронясвайки се за крал на 8 септември1331 г. През 1332 г. се жени за Елена Българска, сестра на новия търновски владетел и бивш ловешки деспотИван Александър, която оказва голямо влияние върху него, раждайки му син – наследилият престола Урош (Стефан Урош V), а също и две дъщери, една от които според някои изследователи се е казвала Ирина. [2]
През първите години от властването си Душан се бори срещу ромеите (1334 г.), като военните действия срещу тях продължават с малки и големи прекъсвания до смъртта му през 1355 г. На два пъти води война срещу унгарците, в голямата си част защитна. В мир е с Търновското царство, което дори му се притичва на помощ на няколко пъти. Използва гражданската война във Византия между невръстния Йоан V Палеолог и регента Йоан Кантакузин, за да завземе от 1342 г. нататък византийските земи от Стара планина до Кавала (с изключение на Пелопонес и Солун, за офанзива срещу които проблем се оказва липсата на флот).
Изправяйки се срещу силното Душаново царство, ромеите търсят помощ от турците, допускайки ги за първи път да стъпят в Европа. Първото сражение между сърбите и турците се провежда през 1345 г. и завършва трагично за първите. През 1348 година Стефан Душан превзема Тесалия и Епир. Той вижда в турското присъствие на Балканите опасност и търси начини да го отблъсне, но тези му намерения са прекъснати от маджарите, които през 1350 г. опитват да си върнат Хум (Захълмие).
Грандиозните имперски замисли на Душан (да основе една нова Византийска империя на южните славяни) са осуетени от преждевременната му смърт на 20 декември 1355 г., която вероятно е настъпила вследствие на отравяне. Погребан е в манастира „Свети Архангели“ близо до Призрен. След създаването на Югославия останките му са пренесени в Белград.
Стефан Душан е най-великият владетел от средновековната владетелска династия на Неманичите, но след смъртта му прекалено бързите териториални придобивки са скоро загубени. Гръцките земи под негово владичество вследствие на оформеното си народностно самосъзнание и по-различна култура постоянно са във вражески отношения с централната власт. Сръбскитежупани и духовенство също не са във възторг от него и от изявите му. Етническатаеклектика на владените от него земи не предполага дълготрайност на завоеванията му. Душан не успява изцяло и систематично да стабилизира своите постижения (макар да предприема стъпки в тази насока – Душанов законник), което е една от причините за разпадане на неговото царство. Краят на Душановото царство настъпва след Чирменската битка и кончината на Стефан Урош.
Душановият законник е най-важният закон на Душановото царство. Оригиналът му не е запазен, като днес съществуват 20 негови преписа. Някои от тях (загребският, раванишкият и софийският препис) започват с думите: „Законник на пречестният и христолюбивият македонски цар Стефан, владетел сръбски, български, угро-влашки, далматински, арбанашки, и на много други региони и страни“.
Българският публицист Кръстьо Мисирков намира Стефан Душан повече за западнобългарски цар, отколкото за рашки (сръбски)[3], имайки предвид провежданата от него политика, а и деянията му, които разкриват неговите пробългарски настроения:
игнорирането на сръбските земи и доскорошен център на държавата във вътрешната (толериране и уповаване на българското болярство от южните предели на царството, за сметка на старите рашкижупани) и външна (насоченост на юг [към български предели], за сметка на западната, т.е. към естествено сближение и обединение на сръбските земи) имперска политика;
отношението към Стефан Дечански след Велбъждската битка, заради отказа на баща му да приеме предложението на българското болярство за обединение на двете държави под един скиптър (обосноваван и с наследственото право на първия му братовчед – Иван Стефан [→син на Анна Неда, сестра на баща му Стефан Дечански и негова леля←] над търновския престол), като в обратния случай би се позволило, на него престолонаследника на Стефан Дечански, да наложи българската царска корона (което между другото и прави с българска подкрепа в 1346 г.);