Местоимение

В българския език има девет вида местоимения.

Лични местоимения

Назовават участниците в общуването (аз, ти, ние, вие), лицата или предметите, за които се говори (той, тя, то, те). В сравнение с останалите видове личните местоимения се характеризират с най-много граматични форми – за лице, число, падеж и род.

Във винителен и дателен падеж имат по две форми – пълна и кратка – с еднакво значение. Понякога пълната и кратката форма се употребяват заедно (напр. „на мене ми“) или едната от тях се употребява заедно с името, което би трябвало да замества (напр. „Иван го наградиха.“). Това явление се нарича удвояване на допълнението.

Съкратените форми от мене и тебе, ние и вие са обикновени както в говоримия език, така и в художествената литература: от теб съм видял само добро; за мен е удоволствие. Много често се казва Вий за къде сте? вместо Вие за къде сте?, но обикновено се пише вие. Приема се,^[1] че това са фонетични варианти.

Формата ази вместо аз се среща в творчеството на по-старите поети (напр. у Ботев: че скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази); сега тази форма е архаизъм. Други лични местоименни форми, които произлизат от старобългарския език за той, тя, то, те са он, она, оно, они; днес те не се приемат за книжовни; употребяват се предимно в западните български говори.

Груба грешка е превръщането на безлични изрази от типа страх ме е в лични: аз ме е страх вместо правилното мене ме е страх. Такива изрази изискват кратка местоименна форма, а кратките форми са само за пряко или непряко допълнение, следователно и пълната форма трябва да бъде за допълнение, а не за подлог: лошо ми е = на мене ми е лошо, а не аз ми е лошо.^[1]

Притежателни местоимения

Изразяват отношение на принадлежност. По произход са тясно свързани с личните местоимения. Имат род, число и лице. Формите на притежателните местоимения зависят от рода и числото както на притежавания предмет, така и на притежателя, когато той е в 3 л. ед. ч., напр. братът на Иван – неговият брат; сестрата на Иван – неговата сестра; братът на Иванка – нейния(т) брат, сестрата на Иванка – нейната сестра.

Списък на притежателните местоимения:

1 л. ед.ч.: мой, моя, мое, мои (ми);

2 л. ед.ч.: твой, твоя, твое, твои (ти);

3 л. ед.ч. м.ср.р.: негов, негова, негово, негови (му);

3 л. ед.ч. ж.р.: неин, нейна, нейно, нейни (ѝ);

1 л. мн.ч.: наш, наша, наше, наши (ни);

2 л. мн.ч.: ваш, ваша, ваше, ваши (ви);

3 л. мн.ч.: техен, тяхна, тяхно, техни (им).

Кратките форми на личните местоимения в дателен падеж и кратките форми на притежателните местоимения се различават само по синтактичната си роля:

• кратките форми на личните местоимения в дателен падеж са непреки допълнения;
• кратките форми на притежателните местоимения са определения.

Сравнително често при изговор на членуваните форми окончанията пред члена се изпускат: мойта, мойто, мойте; твойта, твойто, твойте; нашта, нашто, наште; вашта, вашто, ваште. Тези форми са характерни за небрежната разговорна реч. Допускат се понякога в поезията по метрични съображения, тъй като съдържат една сричка по-малко.^[1]

Възвратни местоимения

Възвратните местоимения са два типа: възвратни лични и възвратни притежателни местоимения.

Когато глаголното действие, произлизащо от глаголното лице, т.е. от подлога, не пада върху друго лице или предмет, а се „възвръща“ върху глаголното лице, тогава вместо лично местоимение за съответното граматическо лице за допълнение се използва възвратно лично местоимение. Иначе казано, възвратните лични местоимения са думи, които заместват лични местоимения в косвени падежи. Нямат род, притежават само категорията падеж, като липсва форма за именителен падеж. Като всички лични местоимения, възвратните лични местоимения две кратки форми: за пряко допълнение – се; за непряко допълнение – си.

Възвратните притежателни местоимения са думи, които заместват обикновените притежателни местоимения, когато притежателят е подлог в изречението. Имат, както останалите притежателни местоимения, категориите род, число и определеност; имат пълни и кратки форми, като кратката форма е неизменяема, тя е преосмислена форма на възвратното лично местоимение.

Много груба грешка е да се напише нечленуваната форма за множествено число свои с й. Трябва ясно да се разграничава ед.ч. свой от мн.ч. свои.

Показателни

Показателните местоимения са местоимения прилагателни, т.е. посочват някакъв признак, без да го назовават. Примери: скъпа рокля – такава рокля; десет книги – толкова книги; тази книга, онази книга, този момент, онзи момент. Формите им са получени от два изходни корена, съдържащи -т- за близост или -н- за отдалеченост.^[1]

Имат род и число, но не се членуват. Местоимението толкова е неизменяемо: няма род и число.^[2]

Формите този и тоя, тази и тая, тези и тия са напълно равностойни. Могат да се използват за разнообразяване на речта или благозвучност, напр. вместо тази зима може да се каже тая зима, вместо тая ябълка – тази ябълка.

Формите с частица -з- (съкратен вариант на формите с частица -зи-) са характерни за разговорната реч и се избягват при писане, но се срещат в поезията поради ритмични съображения („Остави таз песен любовна“ — Христо Ботев).

Формите за ср.р. туй и онуй са подчертано разговорни и не се препоръчват в книжовната реч, но се срещат в литературата, особено в поезията („Не се гаси туй, що не гасне!“ — Иван Вазов). Същото важи за формите толкав, толкава, толкаво, толкави; а формите толчав, толчава, толчаво, толчави са по-скоро диалектни варианти на толкав, толкава, толкаво, толкави.^[1]

Въпросителни местоимения

При общуване често се налага да питаме за неизвестни лица, предмети, признаци. Тогава си служим с въпросителни местоимения: кой, коя, кое, кои; какъв, каква, какво, какви; чий, чия, чие, чии; колко, колцина; що.

Относителни местоимения

Образуват се, като към въпросителните местоимения се прибавя словообразуващата морфема частица -то. Единствено местоимението що се използва като относително без помощта на частицата -то. Що се използва като относително местоимение вместо който, която, което, които (вестникът, що си купих = вестникът, който си купих), но изреченията с местоименията що са присъщи на художествения стил, най-вече поезията.^[1]

Неопределителни местоимения

Когато искаме да изразим неопределени лица, предмети, признаци (качествени и количествени), използваме неопределителни местоимения. Те се получават от въпросителните посредством морфемата ня-: някой, някоя, някого, нечии, нечия, нечие и т.н. Има и друг тип неопределителни местоимения, образувани също от въпросителни местоимения, но с помощта на други морфеми. Като се постави пред въпр. местоимение словообразувателната частица ѐди-, получават се неопределителните местоимения еди-кой, еди-коя, еди-кое, еди-кои, еди-какъв, еди-каква, еди-какво, еди-какви, еди-колко, еди-що. Така е и с частицата -го̀де: кой-годе, какъв-годе, що-годе, колко-годе. Получават се неопределителни местоимения и като се прибави да е към въпросителни местоимения: кой да е, какъв да е, колко да е.

Отрицателни местоимения

Получават се от въпросителните местоимения с помощта на морфемата ни-, например кой – никой, какъв – никакъв, чий – ничий и т.н. Чрез тях се отрича наличието на лица, предмети, признаци, брой. Притежават повечето разновидности и всички морфологични особености на въпросителните местоимения.

В българския език, както и при други славянски езици, съществува задължително двойно отрицание: отрицателните местоимения се свързват с отрицателна глаголна форма, например никой не знае (не може да се каже никой знае) или никаква светлина не се виждан Отрицателните притежателни местоимения обаче (ничий, ничия) могат да се използват и в отрицателни, и в положителни изречения, но смисълът е различен: Тази земя не е ничия и Тази земя е ничия.

Отрицателните местоимения за лица в мъжки род имат и стари падежни форми: Никой никому не се доверява. (вм. Никой на никого не се доверява.).^[1]

Обобщителни местоимения

Образуват се от частицата вся-: за лица и предмети – всякой, всякоя, всякое, всякои, всяка, всяко, всеки; за предмети и животни – всичко; за признаци – всякакъв, всякаква, всякакво, всякакви; за количество – всичкият, всичката, всичкото, всичките, всички.

• Иван Илиев. Теория на относителността. Българските относителни местоимения – произход и развой. Пловдив. Весела. 2012. [1]
• Иван Илиев. Българските относителни местоимения (лекция)