А

В съвременния българския език буквата „А“ е гласна (заедно с още пет гласни). Според ширината на прохода в устната кухина а е класифицирана като широка гласна (с широк проход) (заедно с е и о); според мястото на образуване в устната кухина - средна гласна (в средната част на устната кухина) (заедно с ъ); според участието на устните в образуването на звука - неустни или нелабиални гласна (без участие на устните) (заедно с е, и и ъ).^[3]

Буквата „А“ има три фонемни стойности: акцентувано а (например в мак), неакцентувано а (например в р̀оза) и акцентувано ъ (например в четат).^[2] Обикновено под ударение (акцент) а се произнася като отворена задна незакръглена гласна /ɑ/.^[4] Когато е в неударена (неакцентувана) сричка, фонемната стойност на буквата съответства приблизително на полуотворена задна незакръглена гласна /ʌ/, като в известна степен звукът варира в зависимост от положението си в думата и стила – в първата предударена сричка и в по-официален стил има тенденция да е по-отворен, а в останалите срички и в по-разговорен стил – да е по-затворен.^[5] Понякога буквата „А“ под ударение може да обозначава и полузатворена задна незакръглена гласна /ɤ̞/, която обикновено се означава с „Ъ“ – това става в следните особени случаи:^[6][7]

• при форми на непълен (кратък) член на съществителни от мъжки род в единствено число: дом - дома (изговор (домъ), клас - класа (изговор класъ), мъж - мъжа (изговор мъжъ), син - сина (изтовор синъ), свят - света (изтовор светъ)^[8]
• при окончания за сегашно време на глаголи в първо лице, единствено число или трето лице в множествено число: донеса (изговор донесъ), чета (изговор четъ), дадат (изговор дадът), крадат (изговор крадът)^[8]

• а съюз Съчинителен противоложен съюз. Означава:
  1. Съпоставяне. Аз чета, а той слуша. Едни го хвалят, а други го корят. Учението е светлина, а невежеството - мрак. Птиците хвърчат, а рибите плумат.
  2. Противопоставяне, когато в едната мисъл се отрича казаното от другата; но ала. Не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем. Чакайте ме утре, а не днес.
  А пък съюз Означава по-ясно разграничено съпоставяне; пък. Ти си гледай работата, а пък той ще отговаря за постъпката си. Много яде, а пък малко придава.
• а - а съюз Съчинителен съотносителен съюз. Означава незабавна последователност или вътрешна зависимост; ха. А заплаче, а се засмее. А дума дал, а душа дал.
• а междуметие I. Сударение за да изрази:
  1. Неуверено, съмнително питане. А, навлезли са войските? Та щяло да стане нужда от него, а?
  2. Възкрицание като отговор на повикане. Иване! - А?
  3. Насърчение, подкана, дразнение. А върви де! А удари ме, ако смееш!
  4. Яд, закана. А махай се от тука!
  II. Произнасяно с ударение [аа], за да се изрази:
  1. Радост, почуда. А, тука ли си бил! А, такава ли била работата!
  2. Досещане. А, сега ми дойде на ум!^[9]
• а- (гр. а- „не-“, „без-“, противоположен на) Отрицателна частица, представка в чужди думи, която пред гласна се явява като ан-: аморален, анемия.^[10][9]
• а музи. 1. Буквено означение на тона ла.
  2. Съкращение за алт.^[10]
• а Маймунско „а“.^[11]

В руския език А, а е първата буква от руската азбука, която се състои от 33 букви.^[12] Обознавава гласния звук а и пред него съгласинте винаги се изговарят твърдо.^[13] Удареното а и неудареното а се изговарят различно:

• Удареното а се изговаря като българското а. (дар - чете си дар, так, факт, два, мгла).
• Неудареното а и о се произнасят като а непосредствено пред ударение и в самото начало на думата (аппара̀т, база̀р, арбу̀з, гара̀нт, набо̀р, обзо̀р (чете си абзор), обма̀н (абма̀н), позо̀р (пазо̀р), това̀р (тава̀р), солда̀т (салда̀т)).
  Във всички останали срички а и о се произнасят като неударено българско ъ (бараба̀н (чете се бъраба̀н), каранда̀ш (къранда̀ш), го̀род (го̀ръд), ко̀локол (ко̀лъкъл), до̀лго (до̀лгъ), мно̀го (мно̀гъ)).^[14]

Гласният звук а без ударение след ч и щ преминава в и^е или и (часы′ - ч[и^е]сы’ и ч[и]сы′, щавѐль - щ[и^е]вѐль и щ[и]вѐль).^[15]

HTML кодовете са: А или А за главна буква и а или а за малка буква.

• А латинско
• Алфа
• Ӑ
• Ӓ

• Андрейчин, проф. Любомир. „Официален правописен речник на българския език“. София, Просвета, 2012. ISBN 978-9540-127-019.
• Бояджиев, Тодор и др. „Граматика на съвременния български книжовен език. Том I. Фонетика“. София, Абагар, 1998. ISBN 954-584-235-0.
• Дилевски, Николай. „Руска граматика“. Шесто издание. София, Наука и изкуство, 1985. с. 264. (на български)
• Димитрова, Стефана. „Руска граматика с упражнения“. Трето допълнително издание. София, Наука и изкуство, 2014. ISBN 954-02-0204-3. с. 340. (на български)
• Кръстев, Боримир. „Граматика за всички. Популярно описание на българския език“. София, Наука и изкуство, 1992. ISBN 954-02-0025-3. с. 299. (на български)